Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 157

— Благодаря ти, че дойде, Иваница… Както виждаш, все още съм на ложе.

Царят изтри потта от лицето си, въздъхна, помълча малко и изведнъж каза:

— Какво е твоето последно решение, светиня ти?

Бледото лице на стареца се сбърчи. Той извърна глава. Пошъпна:

— Знаеш го, Иваница…

Царят поклати глава.

— Трябва да отидеш, светиня ти. Щом оздравееш — ще отидеш…

Изведнъж болният се размърда, развълнувано замаха с ръце. Гласът му се задушаваше.

— Не мога. Не мога… Поискай смъртта ми, Иваница, но само не това. Ние сме православни. Народът ни е православен и ще изгуби вярата си и почитта към черквата. А богомилите само това чакат. Не мога. Сам прави каквото искаш. Но мене не намисай… Аз не мога да отида в Рим.

Калоян се навъси. Замлъкна. И архиепископът мълчеше. Белота, Сеслав, Сергий и презвитерът чакаха с трепет царските думи.

В архиепископския параклис камбана заби на вечерня. Далечен звън й отвърна. В стаята стана почти съвсем тъмно. Но двамата мъже все още мълчаха. Всеки углъбен в тежка размисъл и душевна борба.

— Как е възможно подобно нещо — пошъпна едва чуто, огорчен и отчаян, светият старец. — Как ще склоня народ и клирици да почитат ключовете на свети Петра, да се кланят на папата, да приемат чужди обичаи и обреди, да се кръстят на друга вяра? Пречиста наша владичице, помогни ми, научи ме… За доброто на държавата… „Но държавните наредби са тленна измама, славата на войската е бесовско вълшебство, а вярата е една и вечна… Няма ли с това да разколебаем и малката искрица почит, която народът храни към църквата и клира? Няма ли с това да го хвърлим сами в лапите на триж проклетата ерес?“ — продължи в себе си болният.

Внезапно лицето на царя се разведри. Направи знак на другите да излязат.

— Защо терзаеш душата си, светиня ти? Да не би да смяташ, че ако се подчиня на папата, това ще трае вечно? Или че народът ще бъде длъжен да приеме католишките обичаи? Как не! Важното е да се мине мостът, важното е да получим това, което ни е днес нужно. Разбра ли ме? А за после, никой не знае какво ще стане после… Но нека си остане между нас. — Той леко се озърна. — Веднъж да се разправим с венгрите, да утвърдим царството си, да видим какво ще стане с кръстоносците… А после… после е лесно — той остро се изсмя.

Архиепископът го изгледа втренчено и леко просветление трепна по лицето му.

— Разбрахме ли се, светиня ти?

Василий кимна с глава и не отвърна.

Тежък товар олекна от душата на царя. Дългата мълчалива борба с архиепископа го гризеше като зла болест и го изпълваше с хиляди съмнения, тъги и разкаяния. Сега, след като получи вече съгласието му — пътят на бъдещите му действия се очертаваше пред него чист и ведър като лятно утро. Душата му беше ясна. Оставаше само да изпита коравостта на волята си и трайността на дерзанието си.

А в тях Калоян беше сигурен.

Глава XI

Като по чудо след три дни архиепископът стана на крака, а след десет дни в подножието на Царевец се струпа многочислен народ.