Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 161

Привидно Василий се подчини и заедно със свитата си отседна в един арбанашки хан. Така изминаха осем дни и все още никакъв кубер не пристигаше на пристана. Най-сетне, на трети август, откъм Дубровник се зададе генуезка търговска триера, която се връщаше в родината си. Като зърнаха острия й нос, украсен с красиви бронзови изваяния, българските пратеници въздъхнаха облекчено. Побързаха да известят на господин Василия, прибраха подаръците за папата и заедно с мулетата, които Калоян изпращаше на Инокентий, веднага се отправиха към пристана. Но в последния миг, когато те напущаха брега, десетина ромейски стотници се явиха при кубера и заявиха, че на непознатите българи е забранено да напущат Драч. Телохранителите на пратениците се опитаха да се противопоставят. В кратката борба паднаха убити петима от българските войскари. С гръмки укори презвитер Константин заяви, че ще се оплаче на латините и ще иска жестоко наказание за ромеите. Но те вързаха ръцете му и го заплашиха със смърт. Тогава Василий се намеси и за да спаси хората си, каза, че се подчинява. Под силна стража ромеите ги върнаха в града и им заявиха, че ако посмеят отново да напуснат Драч, ще ги хвърлят в морето. Все пак, с големи усилия и хитрини, коместабул Сергии успя да се добере до катепана на крепостта — рицаря Оливие дьо Рошфор — и му разправи за несполуките си. Поразени от вестта, че в града им се намира такъв висок духовник, латините се посъветваха с арбанашкия архонт Гико, побързаха да посетят високите пътници, сурово смъмриха ромейската власт и освободиха българите. За по-голяма предпазливост архиепископът реши да напусне Драч и заедно с другарите си и останалата стража тайно се отправи за пристана на Каватахори. Но силните вълнения, безпокойството, че няма да може да изпълни задачата си, телесните несгоди сломиха и умориха изтощения старец. Щом стигнаха в Каватахори, Василий легна отново зле болен. Напразни бяха молбите на презвитера и коместабула: поне един от тях да остане с него. Старецът клатеше упорито глава и сред глухи стенания и сподавени въздишки ги заклинаше да го оставят и да изпълнят грижливо царската поръчка.

— Като се придигна, и аз ще дойда след вас — им казваше. — Но вие трябва да отидете.

Отчаяни и пълни с тревога, презвитерът и коместабулът оставиха архиепископа на грижите на ханджийката и конната свита и заминаха с първия пристигнал кубер. Сърцата им тръпнеха от тежки грижи. Какво щеше да каже Калоян, като научеше, че са оставили стареца сам? Но нямаше ли да се разсърди повече, ако не изпълнеха поръчката му? Ами ако Василий умреше? Ако ромеите го нападнеха коварно в Каватахори?

— Боже, спаси ни! Помогни ни… — се молеше и кръстеше презвитер Константин — за добро го правим, за доброчестието на държавата… — И притискаше ръка до сърцето си. Там, зашито в расото му, беше Калояновото писмо.

А в това време болният старец лежеше в нечистия хан — заобиколен от непознати, подозрителни хора — да чака с християнско смирение смъртта си. Защото и да го пожалеше още веднъж болното му сърце, щяха ли да го пожалят ножът на измамата и отровата на подкупа? Вярно бдяха стражите ден и нощ над главата му, но какво можеха те да сторят сами срещу жестоките врагове?