Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 153

— Кога мислиш да заминеш за Константинаграда, Иваница? — попита с предрезнял от вълнение глас Борил. — В два дни куманската конница ще бъде готова за път. След нея ще потеглят и нашите стотни. Поръчах всички находници да бъдат готови да занесат вестта на крепостните челници. Приготвих и писмото до Шишмана в Просек. Чака само подписа ти…

Изведнъж Калоян се хвърли към него, сграби го за яката на туниката и силно го разтърси:

— Кого си питал, деспот Бориле? Имаш ли позволение от царя?

Всички се погледнаха ужасени. Нима Иваница не беше съгласен?

С побелели от страх устни Борил се мъчеше да оправи яката си. Дългите му жилестни ръце трепереха. Мрачното му лице изглеждаше още по-тясно и бледосиво в припадъка на бясна злоба, която го душеше.

— Деспот Борил да излезе и да не се мярка пред очите ми, докато не пратя сам да го повикат! — каза Калоян и седна на престола.

Долната му челюст потръпваше от сдържан гняв. Той знаеше, че го чака тежка и страшна борба. Щеше ли да успее да се наложи и сега? Защото всеки предпочиташе по-лекия, по-лесния път… Пред него се мяркаха само злобни погледи, недоволни лица. Лицата на тия, които виждаха Калоян скиптроносец в Константинопол, а себе си — крале на своите земи.

А властелите мръщеха вежди в зле скрита закана. Не се ли повтаряше и сега времето на Петра и Асена? Пак същите чудати приумици, пак същата упорита своенравност.

— Значи не приемаш предложенията на Цариград! — не се сдържа боляр Николица… — Искаш да водиш борба на всички страни! Тогава ще загубиш!

— Нима съм казал такова нещо? Нима смятам да водя бран на всички страни? — избухна Калоян.

— Значи ще изчакваш! — измърмори Николица и се спогледа с другите недоволници.

— Напротив! Ще избързам! — Калоян скочи отново и приближи към Николица. — Защото само бързото действие носи успех. Патриархът ще чака, а аз ще действувам. И то веднага. Йоане, нареди да извикат писец Дейко. Аз знам как да си завардя гърба отвсякъде, за да си развържа ръцете само откъм една страна! Всякакви вери и народности са минавали и преминавали по тия земи, ала трайно са ги владели само тия, които са ги бранили до последна капка кръв!

Писец Дейко вече подреждаше листовете и перата, когато внезапно Калоян се обърна към братанеца си:

— Йоане, сине Асенов! Запомни добре какво ще ти каже чичо ти! Един ден, когато поемеш юздите на управата, ако е рекъл господ, не забравяй никога три неща, за да добрува народът, който ти е поверил съдбините си. Първо. Не вярвай на покаян враг, ами го чисти из корен. Защото проклетата плевел рано или късно пак се завъжда и пак ще трябва кърви да се леят, за да вардиш племето си от срам и робия. Второ. Няма враг, който да не може да се сломи. Стига всички да сте единни, а не един да разваля това, което другият прави. И трето. Не забравяй завета на древните ни предци. Човек умира и друг се ражда. Вярата се мени. Днес се кланят на Зевс или Юпитер, на Перун или Морена, на Митра или Тангра… По тия земи и апостол Павел е проповядвал нова вяра на солуняни и филипяни… А днес я делят на източна и западна. Очите си вадят кой е правият. Дали този, който служи в „Свети Петър“, или оня, който служи в „Света София“… Но земята остава все една и съща… За нея се борят! Минават, отминават племената. Менят име и вяра… Виждаш ли тая Стара планина? И тя мени името си според народа, който живее край нея. Но върховете й все там се извисяват… Борбите се водят все за тая земя, която ражда жито и трендафил. За нея се леят кърви. Земя се не дава! Никога. Тъй са знаели нашите предци. И аз няма никому да отстъпя нито педя от тая българска земя, та ако ще би в пъкъла да се продъня! Нито на ромеите, нито на Емерих или Вълкан, нито на тия, новите пришълци! Сега, Дейко, пиши!