Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 152

Лъстиви бяха нашъпванията. Примамката — страшна.

Набързо свиканият висш болярски синклит загуби ума си. Такова нещо не бяха никога очаквали. До вчера надменно отблъсквани и непризнати, презирани, заплашвани, мамени, от всички страни заградени с врагове… А днес, най-страшният, неумолимият, вековният враг сам идеше да предлага, да моли за това, за което никога дотогава не бе давал съгласие…

Властелите се тълпяха в престолната зала, шепнеха, спореха, викаха. Някои отправяха топла благодарност към свети Ивана и чудотвореца Димитър, други, разкаяни, идеха със сълзи на очи да се поклонят и целунат багреницата на Калояна — бъдещия василевс на всички българи и гърци.

Само той единствен не беше загубил ума си в общото вълнение.

Изправен до пезула край източната стена, той непрекъснато гледаше в една точка, углъбен в размисъл.

Борбата бе жестока. Колебанието — страшно.

Да приеме…

Изведнъж бленуваното от векове ставаше възможно, изпълнимо, истина. Този единствен, неповторим случай. Биваше ли, възможно ли беше да го изпусне? Не! Ако не приеме — това ще бъде безумие!

Ами кръстоносците?

Как щяха те да посрещнат тази промяна? Нямаше ли да пометат като буря и Визанс, и България? Нямаше ли да бъде по-добре да помогне на латинците и подели с тях Визанс? Но дали те щяха да приемат съюза с българите? А от папата никаква вест! А Венгрия? Ако кръстоносците предпочетат да се съюзят с крал Емерих и да поделят България?

На какви везни да мери? Как да различи истина от измама? Една само погрешна стъпка — и после трябваше с векове да се изплаща… Векове народът да търпи тежка робия. И да проклина името на тоя, който е допуснал съдбовната грешка.

Господи, научи ме, спаси народа ми… Калоян отправи взор към пезула. Там сияеше златопиеаната икона на Чудотвореца. Свети Димитър го гледаше с блага усмивка.

А България и цялото й бъдеще зависеха от съдбоносната дума, която трябваше да изрекат устата му. Да приеме? Да не приеме? Всички погледи бяха отправени към него. Мъдрият, опитен елен водеше стадото през урви и стръмнини, стъпка по стъпка, за да му намери храна, за да го заварди от дебнеща глутница. Какво да реши? Сякаш лудост пламваше в главата му. А старото вярно чувство нашъпваше в сърцето му:

— Пази се, пази се, Калояне. Лукави са ромейските обещания, невярно е византийското приятелство. Изгонени с българска помощ латинците, нямаше ли да пламне отново старата вражда, вековната омраза? И все пак… Да се изпусне такъв случай? Не беше ли престъпление?

Той отиде в работната си, почна да се разхожда, стиснал с длани слепите си очи. Просна се пред малката походна икона на Чудотвореца. Дълго и горещо се моли. Позова братята си, покойната си жена… Полека-лека в него узря решението. Единствено. Непоколебимо.

Когато се върна в престолната, Калоян беше вече спокоен. Лицето му бе страшно бледо, гънките на челото му се виеха дълбоки и страшни.