Читать «Англичаните — портрет на един народ» онлайн - страница 13
Джеръми Паксман
Този странно необщителен, непроявяващ склонност към самоанализи и песимистичен народ не може да продължава да живее по същия начин още дълго време. Те установяват, че управляващата партия ръководи страната им в съответствие с принципи, дошли отвъд Атлантика. Водещата прослойка на същата партия се състои от хора, родени отвъд северната граница на Англия. Англичаните видяха как Шотландия и Уелс получиха право на самостоятелно управление, и как Европейският съюз налага вярата си в едно бъдеще, в което значение ще имат не националните държави, а комплексът от взаимоотношения между един федерален център и управляваните от него региони. Разпадането на империята най-сетне достигна сърцето й — Британските острови: първите колонии последни получават своята независимост. От друга страна, натискът отвън става неудържим: „Стигнахме до края на историята на Британия“, пише Стивън Хаселър, писател с леви убеждения. „Хилядагодишното самостоятелно развитие /триста години, от което като силна, самоуверена и преуспяваща национална държава/ най-сетне достига своя завършек — под напора на два фактора — глобализацията и динамиката на Европейския съюз“.
Поведението на всички е апокалиптично до нетърпимост. В 247-страничната си тирада „Кой е за Англия?“ Клайв Аслет, главен редактор на списание „Кънтри лайф“, търси обяснение за кризата на националната идентичност в предсказуеми фактори — като започнем от въвеждането на метричната система и подмяната на стария син паспорт с твърди корици с мекия виненочервен документ за принадлежност към Европейския съюз, феминизма, промяната в десените на традиционния туид, нахлуването на заведенията за бърза закуска и възходът на младежката култура. „Денонощно по коридорите в сградата на Европейския съюз отекват стъпките на брюкселските човекоядци, които мърморят също като великана от «Палечко»: «Мирише ми на традиционни английски нрави, вкусове и храни» — и тези думи отекват отвъд Ламанша“ — така гласи едно типично изречение. Искрен ли е авторът в убеждението си, че идентичността на един народ може да зависи само от някакви си мерки и теглилки или от това, в коя част на платното хората карат колите си? Нима някой от тези автори — левият Хасълър и консерваторът Аслет — смята, че останалите страни-членки на Европейския съюз, от Португалия до Швеция, не са изправени пред подобни проблеми?