Читать «Англичаните — портрет на един народ» онлайн - страница 14

Навсякъде, където ме отведоха проучванията за тази книга, чувах едно и също сравнение. Англичаните поглеждат със завист отвъд Ламанша към традиционния си враг. „Вижте французите, каза един депутат от консервативната партия, техните проблеми не са по-малки от нашите. Но те поне знаят кои са, макар че не знаят къде отиват. А ние не знаем нито къде отиваме, нито кои сме. Представа си нямаме.“ Доказателство в подкрепа на неговите думи е едно сравнително изследване на мненията на английски и френски ученици от началния курс, появило се в образователната притурка на вестник „Таймс“ под заглавието „Не сме много горди, че сме англичани“. Заглавието отразява в типично мрачен стил резултата от анкета, проведена с 850 ученици на десет и единадесетгодишна възраст. Те трябвало да определят отношението си към своята страна и по-точно дали биха се подписали под думите „Гордея се, че съм французин /англичанин/“. Петдесет и седем процента от френските ученици категорично се съгласяват с твърдението. От английските ученици само 35 процента биха се подписали под такива думи. Когато били помолени да изразят по-подробно отношението си към Англия, децата очевидно започват да търсят аргументи за привързаността си към отечеството и изтъкват причини от рода на: „Тук не е нито прекалено горещо, нито прекалено студено… храната ни е чиста, водата също… англичаните са добри и здрави хора… ние сме независима държава… «Манчестър Юнайтед» е английски отбор“ и така нататък. За разлика от тях френските ученици говорят за „нашата прекрасна страна“, и казват неща от рода на „защото сме свободни“ и „защото всички сме равни“. Един дори пише: „защото Франция е великолепна, демократична и дружелюбна страна“. Разликата е показателна, макар и може би не в тази насока, която изтъква авторът на заглавието. На единадесетгодишна възраст английските деца вече са развили прагматичния начин на отговаряне, типичен за английската интелектуална традиция, докато френските ученици рецитират изтъркани лозунги. Някой по-скептично настроен коментатор би попитал защо отсъствието на шовинистични лозунги да се приема като нещо лошо, защо френските институции считат за необходимо да промиват мозъците на учениците по въпроса за славата на Франция и дали трябва да считаме, че една страна, където подобно усилие се смята за необходимо, е по-уверена в себе си.

Но за англичаните е типично да виждат всичко откъм лошата му страна. Широко разпространено е убеждението, че има нещо гнило в Англия: не може на един народ да му се говори в продължение на десетилетия, че цивилизацията му е в упадък, и той да не се повлияе от това. Една след друга политическите партии дават обещания да възстановят целостта и доброто име на страната и едно след друго тези обещания се оказват безобразни лъжи. Това не би имало особено значение в Италия, където тъй или иначе никой не вярва в държавата, а институциите, в които хората вярват — семейството, селото, градът, са все още подчертано жизнени. Англичаните са вложили вяра в някои институции — от които Британската империя просто изчезна, Англиканската църква избледня, а парламентът става все по-несъстоятелен.