Читать «Англичаните — портрет на един народ» онлайн - страница 15

Изчезнали са не само външните опори, а и вътрешната стабилност. Веднъж попитах писателя Саймън Рейвън какво според него означава да бъдеш англичанин и той отвърна със следното безутешно оплакване: „мислех, че това ще рече добри маниери, крикет, прилични класови отношения, почтено отношение към жените, коректност към враговете, липса на злонамереност — но сега не съм убеден в това“. Актьорът Джон Клийз, който все повече заприличва на заядливите стари полковници, които някога пародираше, започва и да говори като тях: „Ако разговаряхме преди тридесет години, бихме могли да направим какви ли не обобщения относно Англия — каза той. В днешно време не можеш да се осланяш на нищо.“ Драматичните монолози се допълват от този на Рой Стронг, автор на дневници, книги за градинарство и голям критикар. „Семействата се разпадат, вярата е дискредитирана. И откъде тогава да дойде чувството за национална идентичност? На какво се опира целостта на тази държава? Кажи-речи, на нищо.“

Когато започнах да обмислям написването на тази книга, се обадих на драматурга Алън Бенет. На времето той бе представен на една пресконференция в Ню Йорк като „национална ценност“, като че ли е паркът в Сисингхърст или бурканче със сладко от малини, носещо етикета на „домашно производство на женското дружество“. Ако някой разбира английския национален характер, това би трябвало да е той. Това, което прави пиеси като „След четиридесет години“, „Старото отечество“, „Един англичанин в чужбина“ и „Въпрос на принадлежност“ толкова английски — като изключим това, че в тях става дума за Англия — са пластовете от многозначност в сюжета им. /Особено ми харесва една сцена от „Старото отечество“, в която Хилари, шпионин, избягал в Москва, говори за Англия: „Ние сме заченати с ирония. Иронията се просмуква в нас с околоплодните води в утробата на майките ни. Иронията е сребърното море, в което всички плуваме. Водите на иронията изпълняват свещената си мисия, отмивайки чувството за вина и отговорност, както и целенасочеността. Ние се шегуваме, без да се шегуваме, вълнуваме се, но не чак дотам, сериозни сме, но не докрай“. Тези думи предават много точно една от основните части на английската същност.

Затова писах на Алан Бенет и му предложих да се срещнем на обяд или на чай, за да поговорим по темата. В отговор получих картичка с изглед от върховете на Пенините и следния текст:

„Благодаря за писмото Ви. За съжаление никак не ме бива за такива работи. Ако бях в състояние да облека в думи мнението си за английския дух /и това, което обичам и ненавиждам у него/, изобщо нямаше да пиша, защото тъкмо постоянните ми опити да си го изясня ми дават творческа инерция. Наистина не бих могъл да Ви бъда от полза, но Ви желая успех в начинанието. Преди тридесет години съм идвал в селото Ви. Надявам се, че не се е променило.“