Читать «Англичаните — портрет на един народ» онлайн - страница 12

Проблемът не е толкова болезнен за шотландците или уелсците, защото те никога не са губили напълно своята национална идентичност за сметка на съзнанието, че са британци. Идеалните образи на англичанина и англичанката обаче остават достъпни за всеки, който пожелае да моделира личността си по тях — оттам и успеха на „Итън“ и подобните училища в привличането на децата на новобогаташите — и нескончаемите имитации на „Итън“, осеяли земята от Индия до Малави.

Но един преуспял шотландец винаги, би могъл да се обърне към една ясно обособена наследствена идентичност /която не изключва другата/. Шотландия съхранява своята образователна и законодателна система. Може би като компенсация за загубената независимост шотландците запазват жизнено съзнание за собствената си история, „идентичност, която не се губи и след двадесет поколения“, както казва Робърт Луи Стивънсън в „Бентът при Хермистън“. Така нареченото „традиционно“ облекло на шотландците, плисираната поличка „килт“, е преоткрита като вариант на препасаното с колан наметало най-вероятно от един англичанин — квакерът Томас Роулинсън, собственик на чугунолеярна, обличал така работниците си. По същото време, когато англичаните се мобилизират, за да посрещнат изискванията на индустриализацията и градежа на една империя, сър Уолтър Скот пее химни за дивата романтика, сред която живеят шотландските планинци. Има ли нещо чудно, че след разпадането на империята шотландците имаха към какво да се обърнат?

Англичаните нямат алтернативна идентичност, която да ги спаси. Не е чудно, че те приемат рухването на британската мощ по-тежко от другите народности в империята, а през това време останалата част от кралството се успокоява с мисълта, че англичаните са автори на собствения си провал. Когато писателката А. С. Байът се заема със съставителството на сборник английски разкази, тя се заема да прегледа една излязла наскоро поредица от есета „Проучване на културните традиции във Великобритания“. Есетата имат за цел да представят достъпно различните интелектуални традиции на острова. Тя открива, че 55 страници са отделени на шотландските културни традиции, 20 страници на карибските култури, 27 страници — на уелската и 28 — на ирландската културна традиция. Английската традиция е спомената три пъти, и трите пъти в предговора, и то във връзка с „предизвикателствата, отправени към хегемонията на Англия“. „Човек остава с впечатлението“, казва тя, „че англичаните съществуват само за да бъдат предизвиквани и отхвърляни“.

Англичаните приемат много сериозно това презрително отношение поради вродената си склонност към меланхолия. Не е необходимо да преувеличаваме въздействието на тази склонност върху личността — Англия има един от най-ниските проценти на самоубийства в Европа — много по-нисък от този на Унгария или дори на Швейцария. При това англичаните намират утеха в дълбоко залегналото убеждение, че страната така или иначе е обречена. Авторката на популярни романи Е. М. Делафийлд твърди, че кредото на англичанина включва четири основни точки: първо, „че Господ е англичанин и най-вероятно е получил образованието си в Итън, второ, че всички почтени жени са природно фригидни, трето, че е по-добре да се обличаш невзрачно, отколкото елегантно“, и последната — „че Англия е обречена на гибел“. Когато Нирад Чаудхури посетил Англия през 1955 година, той споделил в разговор с един политик, че страната му се струва извънредно дружелюбна и цивилизована. „Посещавате я в много благоприятно време“, отвърнал политикът, досущ като меланхоличното магаре Ийори. Когато Ричард Инграмс, бившият главен редактор на клюкарското списание „Прайвът Ай“, се опитва да състави антология от публикации на тема Англия, бил толкова впечатлен от преобладаващия песимизъм, че стигнал до извода, че подобна сбирка би трябвало да бъде озаглавена „Отиваме по дяволите“.