Читать «Англичаните — портрет на един народ» онлайн - страница 11

„Сред хората с леви убеждения винаги е битувало мнението, че в това да си англичанин има нещо едва ли не срамно; че е дълг на всеки да се присмива под мустак на всичко типично английско — от пудинга с бъбречета до конните надбягвания. Странен, но несъмнено верен е фактът, че почти всеки английски интелектуалец би се засрамил повече, ако го видят, че застава мирно, когато се свири «Боже, пази краля», отколкото ако го хванат, че краде от касичка с милостиня за бедните.“

Днес вече никой не става на крака, когато свирят „Боже, пази кралицата“, и всеки собственик на киносалон, който се опита да възстанови обичая да се свири химна преди прожекция, ще опразни салона още преди края на първия стих. По времето, когато Оруел изразява своето възмущение, презрението на левите интелектуалци е без особено значение, защото англичаните все още не са чувствали нужда да се занимават със символите на своята национална идентичност. Когато си най-отгоре в най-мощната колониална империя на света, нямаш такива грижи. И тъй като понятието „Британия“ е в основата си политическо изобретение, се налага то да обхване съставните части на Обединеното кралство. Обсадената прослойка протестанти-преселници, присадени в Северна Ирландия, се вкопчват яростно в британската си идентичност, защото това е единственото, което имат. Но на други места, в покрайнините на кралството, с население предимно от келтски произход, традиционната идентичност се намира в мирно съвместно съжителство с принадлежността към Обединеното кралство — нещо, което англичаните приемат с радост, защото е доказано: този съюз е съюз на обособени единици. Затова и различните националности имат традиционни прякори — всеки шотландец е „Джок“, уелсецът — „Тафи“, ирландците — „Пади“ или „Мик“, но — и това е още един признак на келтското надмощие — няма подобен традиционен прякор на англичанин.

В хумористичната история на Англия, озаглавена „1066 и тъй нататък“, се казва, че „норманската инвазия е хубаво нещо, защото от този момент нататък англичаните спряха да се дават да ги побеждават и станаха велика нация“. Авторите признават, че в своето начало историята на Обединеното кралство е история на Англия. Книгата е писана през 1930 и свършва с края на Първата световна война и подписването на Версайския мирен договор, в който се казвало, че „на Англия се позволява да поеме разноските за войната“ и че „трябва да има много повече държави“ — „това вече е лошо, защото увеличи учебниците по география“. Последното изречение гласи: „И тъй, Америка очевидно стана велика нация, а нашата история приключва с“. Британците се опитват да възприемат тази точка вече в продължение на три поколения.