Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 40

Но нищо от това всъщност не го интересуваше.

Важен беше златният пръстен.

Лейн разпозна тежкия златен пръстен.

— Това е пръстенът с печата на баща ми — каза безизразно.

— О… по дяволите — прошепна Самюел Ти.  — Питай и ще ти бъде отговорено.

Лейн се потупа по джоба и извади телефона си, но не набра номер.

Вместо това вдигна поглед нагоре, нагоре, нагоре… и видя прозореца на спалнята на майка си директно над мястото, където бе заровен пръстът. Ръката на Лизи се озова на рамото му и го стисна и Лейн я погледна.

Без да откъсва очи от нейните, той се обърна към адвоката, изразявайки очевидното.

— Трябва да извикаме полицията, нали?

Джин и Пфорд също излязоха навън, а Самюел Ти вдигна ръка.

— Вие двамата се върнете в къщата.

Джин го изгледа.

— Какво става?

Лейн кимна. Нямаше нищо против сестра му да види пръста, но това не бе нещо, на което Пфорд да става свидетел. На него не можеше да му се има доверие.

— Ричард, моля те, заведи я вътре.

— Лейн?  — Джин понечи да слезе още едно стъпало, но годеникът й я хвана за ръката.  — Какво има, Лейн?

— Ще вляза след малко и ще ви обясня — което бе малко силно казано, защото самият той нямаше представа какво става.  — Ричард, моля те.

Пфорд понечи да накара Джин да се прибере вътре, но тя се отскубна и затича през моравата на високите си токчета. Стигна до дупката, погледна вътре и ужасът, изписан на лицето й, го загрози.

— Какво е това?  — попита.

Самюел Ти й помогна да запази равновесие и тихо й заговори. После я поведе към къщата и хвърли поглед през рамо.

— Ти ли ще се обадиш, или да го направя аз?

— Аз ще се обадя.

Лейн извади от джоба си телефона и отново набра често набирания в последно време номер на помощник-шерифа Рамзи. Разсеяно забеляза, че ръцете му треперят. Отвратителните изненади, лошите новини и посещенията на полицията в къщата започваха да се превръщат в нещо обичайно.

О, здравейте, полицаи, отдавна не сме се виждали. И за да се чувствате още по-добре дошли, сме ви направили паркинг точно тук, пред къщата.

Едно позвъняване. Две позвънявания…

— Канех се да ти се обадя — каза помощник-шерифът вместо поздрав.  — Ще освободят тялото на баща ти за кремация утре…

— Не, няма.

— Моля?

Лейн концентрира вниманието си върху бледото парченце плът, изцапано с богатия чернозем на Кентъки.

— Намерихме нещо заровено. Точно под прозореца на майка ми. Ти и твоите колеги от отдел „Убийства“ ще поискате да се върнете тук.

— За какво говорим.

— За парченце от баща ми. Доколкото мога да кажа.

Съвсем кратка пауза — колкото един удар на сърцето.

— Не пипайте нищо. Тръгвам. Извикахте ли вече полицията?

— Не.

— Обадете им се.

— За да има кой да напише доклада.

— Да.

Лейн се засмя рязко.

— Вече знам процедурата.

И двамата затвориха, а Лейн отново коленичи на тревата и сега той, Лизи и Трета клечаха около дупката като край лагерен огън.

Миг по-късно от отворената входна врата на имението долетяха звуци от спор и изпълниха красивата утрин. Гласът на Джин бе най-силен, но този на Самюел Ти не й отстъпваше много.

Прекалено лошо, че не е бил убит.

Гласът и думите на Самюел Ти отекваха в ума му и много му се искаше да не бе изпразвал чашата си в живия плет до вратата.