Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 222

— Хайде — каза нетърпеливо Едуард.  — Да вървим.

Полицаите се раздвижиха и едновременно стана и Едуард. Меримак настояваше да сложат белезници на задържания, което бе смехотворно, после поведоха Едуард към вратата.

Но той спря пред Лейн.

— Остави нещата така, Лейн. Не се бори срещу това. Знаеш какъв беше. Той си получи заслуженото и аз ни най-малко не съжалявам. Трябва да се грижиш за Джин, за Амелия, за мис Аврора и за майка, чуваш ли? Не ме разочаровай.

— Защо ти трябваше да го правиш?  — каза дрезгаво Лейн.  — Не биваше да…

— Грижа се за близките си. Винаги съм го правил. Знаеш го. Моят живот е свършен, знаеш и това. Не ми е останало нищо и той е човекът, който ми отне всичко. Обичам те, малко братче. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам.

После поведоха Едуард по ниските стъпала, през тревата, към полицейската кола. Помогнаха му да се настани, защото не можеше да пази равновесие с ръце зад гърба, а Меримак се настани зад волана и включи двигателя.

След като колите се отдалечиха, Лейн остана загледан в праха, който се вдигаше след тях.

Телефонът му отново зазвъня, а той погледна русата жена.

— Как казахте, че е името ви?

Макар тя да не бе проговорила.

— Шелби Ландис. Работя тук.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм брат му Лейн. Мисля, че съм ви виждал тук преди.

— Да. Виждали сте ме.

Лейн погледна Рамзи.

— Какво ще правим сега?

Високият мъж потри лицето си с длан.

— Това беше страхотно признание. И всичко съвпада. Цялото това проклето нещо… всичко съвпада. Като взема всичко предвид? Мисля, че ще го затворят до живот.

Лейн погледна през отворената врата.

Телефонът зазвъня за трети път, той го извади и едва не го хвърли на земята. После видя кой го търси.

— Лизи, слушай, аз…

Звукът от сирени, който нямаше как да бъде объркан с нещо друго, се чуваше ясно и Лизи трябваше да говори по-силно.

— Мис Аврора… откарват я в университетската болница в града. Намерих я припаднала до леглото й преди петнайсет минути, едва дишаше. О, господи, Лейн, мисля, че този път няма да се оправи. Трябва да дойдеш в спешното отделение. Аз съм в линейката, ти къде си?

Той затвори очи и отново изпита усещането, че пада.

— Веднага идвам.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Това беше най-дългият ден в живота му.

Но от друга страна, мислеше Лейн, докато двамата с Лизи най-после влизаха през задната врата на Ийстърли около седем часа вечерта, не всеки ден се случваше брат му да бъде арестуван за убийството на баща им, нито тяхната мама да изпадне в кома.

И да, пак трябваше да влязат в къщата през задния вход, защото пред главния имаше прекалено много журналисти.

— Умирам от глад, но не искам да ям — каза той, макар че оплакването му изглеждаше неуместно.

Лизи бе преживяла толкова, колкото и той. Дори повече, като се сметне, че тя бе открила мис Аврора.

— Изтощена съм  — каза Лизи.  — Но не мисля, че ще спя много…

Двамата отвориха вратата към кухнята и спряха.

Откъм печката се носеше чудна миризма и макар че бе непозната, ако Лейн не бе видял с очите си мис Аврора в безсъзнание на леглото в интензивното отделение, щеше да помисли, че тя е станала и се е върнала на мястото си в кухнята.