Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 220

А в средата на стаята следовател Меримак стоеше изправен над Едуард, седнал на стола.

— … за убийството на Уилям Болдуин. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас…

— Едуард!  — Лейн се втурна към брат си, но Рамзи го хвана.  — Едуард, какво, по дяволите, става?!

Макар че знаеше. Проклятие, наистина знаеше.

— Оставете правата на задържания — каза нетърпеливо Едуард.  — Аз го направих. Аз го убих. Арестувайте ме и не си правете труда да търсите служебен адвокат. Още сега пледирам виновен.

Ето как човек изключва всеки звук в цялата вселена. Лейн буквално оглуша. Меримак казваше нещо, Едуард отговаряше, другите хора също говореха…

Руса жена се втурна в къщичката заедно с Лейн.

За разлика от него, не се наложи някой да я спира. След като огледа всички, тя скръсти ръце на гърдите си и остана безмълвна.

— Едуард…  — Лейн не си даваше сметка, че говори.  — Едуард, не.

— Ще ви кажа как го направих — каза брат му, като се огледа.  — Така че да не се чудите повече. Но след това… Лейн, не идвай да ме виждаш там. Продължи живота си. Ожени се за онази твоя добра жена. Грижи се за семейството. Не гледай назад.

Меримак отвори уста и Едуард се обърна към него.

— А ти просто мълчи. Извади бележника си. Води си бележки. Или ако искаш, чакай да ти го повторя сто пъти в управлението, не ме е грижа. Но той заслужава да чуе какво стана.

Едуард отново погледна Лейн.

— Действах сам. Ще се опитат да кажат, че някой ми е помогнал. Не е вярно. Знаеш какво ми причини баща ни. Знаеш, че нареди да ме отвлекат и да ме измъчват — Едуард посочи тялото си.  — Тези белези… тези болки… всичко е заради него. Той организира всичко и после отказа да плати откупа, така че да изглежда, че той е жертвата. Мразил съм го цял живот… после се случи това и… Нека просто кажем, че имах много време да мисля как да го убия, докато лежах в непоносими болки, без да мога да спя или да се храня, защото за мен всичко бе свършило.

— Едуард — прошепна Лейн.

— Реших да го направя в нощта, когато го убих. Отидох в къщата, за да му поискам сметка, защото не можех повече да понасям това. Паркирах зад къщата и чаках той да излезе от бизнес центъра — късно, както винаги. Тогава не мислех, че ще го убия, но точно когато излизах от пикапа, той залитна, падна на земята и се обърна по гръб, сякаш нещо не беше наред. Познавам признаците на инсулта, знаех, че е получил инсулт. Той се гърчеше и сочеше главата си… после изглежда вече не можеше да контролира лявата си страна, ръката и кракът му трепереха, сякаш не можеше да ги движи.

— Аутопсията наистина показа признаци на инсулт — обади се следователят.  — Причината е мозъчен тумор.

Едуард кимна.

— Гледах как страда. Нямам мобилен телефон и си мислех да вляза в къщата и да се обадя на деветстотин и единайсет, но знаете ли? Реших да не го правя. Беше толкова смешно… когато се гърчеше така.  — Едуард сви едната си ръка като нокти на хищна птица.  — Приличаше на онова, което правя аз. Когато наистина ме боли и болкоуспокояващите още не са започнали да действат… беше хубаво да го видя така. Честно. Справедливо. И не мога да ви кажа кога точно реших, че наистина ще го убия — предполагам, когато стана ясно, че няма да умре веднага.