Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 202

Захар. Кафява тръстикова захар. Но не прекалено много.

Ледът се слага в чашите, не в каната. Каната се държи в хладилника, покрита с метално фолио, така че лимонадата да не придобие миризмата на другите неща в хладилника. Споделя се с хора, които обичаш.

Той затвори очи и видя нейни образи от миналото: тя бе на дванайсет и той я гонеше из училището „Шарлмонт Каунти“, защото тя бе в първия клас момичета, приети в училището. Или когато бе на шестнайсет и онзи задник я излъга и не я заведе на абитуриентския бал… и как бе ударил кучия син в лицето. И още по-късно, на двайсет и една, когато вече бе завършила и се върна у дома за лятната ваканция — за пръв път изглеждаше като истинска жена.

После си спомни разказите за бабата на Сътън — жена, за която не можеше да се каже, че е шик. Всъщност дядото на Сътън заминал на запад като млад и се заел с отглеждане на добитък против волята на богатото си и изискано семейство и там срещнал красива млада жена, която яздела по-добре от него, стреляла по-добре от него и се препирала по-добре от него.

Когато я довел вкъщи, тя подчинила богатото и изискано семейство на волята си. Не станало обратното. И това било, както казваше Сътън, любовна история, която ще се помни векове.

И любовта оставаше жива в лимонадата, която той пиеше.

Когато вратата на къщичката се отвори, той знаеше, че не е Сътън. Тя нямаше да се върне никога и това бе правилното решение на уравнението, в което двамата бяха страни.

Шелби затвори вратата с усилие заради силния вятър и махна мокрите кичури коса от лицето си.

Той прочисти гърлото си.

— Неб добре ли е?

— Да, добре е. Джоуи е с него.

— Благодаря, че дойде да ми кажеш.

— Не за това съм тук — тя помълча.  — Тази твоя жена.

Той не отвърна, а Шелби подсвирна тихо.

— Наистина е красива. Искам да кажа, сякаш не е истинска. Не съм виждала много такива. Може би само по списанията.

— О, истинска е.

— Къде отиде тя?

— Вкъщи.

— Защо? Защо я пусна?

Едуард отпи от чашата на Сътън.

— Защото така трябваше.

— Тази лимонада ли прави цяла сутрин? За нея?

— Не. Не знаех, че ще дойде — той погледна лимонадата.  — Направих я, защото исках да пия точно такава.

За последен път.

— Ще излезеш ли с Джоуи?  — попита той, без да вдига поглед.

— Да — отговори тя след доста време.

Едуард се усмихна.

— Чувам как се изчервяваш — личи си по гласа ти.

— Не се изчервявам.

— Глупости.

Тя се намръщи засегната, а той й намигна.

— Хайде, стига, исках да разбера дали ме слушаш внимателно. Освен това не съм споменавал Господ.

Шелби продължаваше да го гледа гневно още минута. После се усмихна.

— Да, но Той е навсякъде. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Радвам се, че ни събра с Джоуи.

Едуард поклати глава.

— Беше баща ти, помниш ли.

— Може би беше Баща ми — с главно „Б“.

— Едно и също е.

— Е…  — тя се огледа.  — Ще се връщам в апартамента. Освен ако не ти трябва нещо. Оставих ти вечерята в хладилника.

— Много мило, благодаря. И не, нямам нужда от нищо. Благодаря ти още веднъж.