Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 200

Веднага, щом влязоха вътре, Едуард включи осветлението и стената с трофеите заблестя.

— Ще ти донеса кърпа.

— Добре съм — наистина. Наистина ли беше добре?  — Честно, не биваше да идвам.

Той не обърна внимание на лъжите й, подаваше й нещо в малинов цвят. Или нещо, което е било малиновочервено, преди да бъде прано стотина пъти. Хавлията обаче бе мека като велур и когато я притисна към лицето си, за да не размаже грима на очите си, тя реши, че нейните скъпи хавлиени кърпи „Матук“ не са толкова добри.

Освен това реши, че малката му приятелка в онази конюшня просто би изтрила лицето си, без да се тревожи за нищо. Или може би изобщо нямаше да изтрива лицето си, за да изглежда свежа като роса, както всъщност си беше.

Двайсет. Най-много двайсет и две. А Сътън с нейните трийсет и осем се чувстваше като стогодишна.

— Щях да ти се обадя — каза Едуард, докато влизаше в кухничката.

Шумът от отварящи се и затварящи се врати на шкафове й се струваше оглушителен като реактивните двигатели на излитащ самолет.

— НЕ искам нищо за пиене…

Той се върна и й подаде висока стъклена чаша, а тя се смръщи, когато долови издайнически аромат на…

— Това моята лимонада ли е?

— Да. Или поне трябва да бъде нещо много близко — той изкуцука до стола си и изруга, докато сядаше.  — Спомних си рецептата. На баба ти.

Тя опита лимонадата.

— Трябваше ми цяла вечност, за да изстискам тези лимони.

— Трябва да се направи с пресни лимони.

— Наистина става различна — той я погледна, очите му проследиха чертите й.  — Изглеждаш… толкова добре.

— Стига, косата ми е мокра и…

— Не, красива си — както винаги.

Сътън се взираше в лимонадата, усещаше погледа му, вперен в нея.

— Защо ме гледаш така?

— Запомням отново как точно изглеждаш.

— И защо ти е да правиш това?

— За да имам нещо, което да ме топли нощем.

Тя си спомни онази жена в обора и едва не го попита какво става. Но нямаше това право. Или… по-вероятно не искаше да знае.

— Сътън, наистина…

— Какво?

Той изруга тихо.

— Искам да мога да ти дам каквото заслужаваш. Наистина искам. Ти си… между най-удивителните хора, които някога съм срещал в живота си. И трябваше да ти го кажа много отдавна. Иска ми се да бях го сторил. Иска ми се да бях… направил много неща. Но просто… при мен всичко се промени, както знаеш. Никога няма да бъда онзи, който бях. Нещата, които правех, човекът, който бях, компанията, която имах… по дяволите, компанията, за която работех? Всичко това е минало за мен и никога няма да се върне.

Сътън затвори очи. И докато тишината разцъфваше, сякаш той очакваше отговора й, тя успя само да кимне. Страхуваше му се, че ако опита да говори, хлиповете, които едва сдържаше, ще се изплъзнат от контрола й.

— Не мога да ти дам нищо от онова, което търсиш в един мъж. Няма да бъде добре за репутацията ти.

— Не ме е грижа какво мислят хората.

— Трябва да те е грижа. Ръководиш голяма компания. Ти си „Сътън Дистилъри Корпорейшън“ и за разлика от моето семейство, вие имате акционери, с които трябва да се съобразявате. Може би нямаше да бъде толкова зле, ако не продавахте собственото си име, ако беше някой, който ръководи бизнеса, без да е толкова тясно свързан с компанията, но ти не си. Освен това ти трябва стабилност в личния живот. Заслужаваш мъж, който да те държи в прегръдките си нощем и да бъде с теб през почивките, да е до теб на социални събития. Не се заблуждавай, Сътън. Знаеш, че не съм този човек.