Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 203

Сложила ръка върху дръжката на вратата, Шелби погледна през рамо.

— Ще бъдеш ли тук сутринта?

— Разбира се, че ще бъда — той вдигна лице нагоре и затвори очи, за да запечата образа й в ума си.  — Къде другаде ще бъда?

Той й остави достатъчно време да разгадае израза на лицето му, да прецени енергията и намеренията му с усета, който й помагаше да разбира конете — и сигурно бе минал проверката, защото тя кимна и забърза под дъжда.

Към Джоуи.

Хубаво е да бъдеш, където ти е мястото, помисли Едуард, загледан в трофеите. И е най-добре да правиш неща, заради които съвестта ти няма да те преследва.

Дори ако тези неща скъсяват живота ти.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСМА

„Бъркли Седжуик“ бе един от трите най стари бижутерийни магазини в Съединените щати. Сгушен сред жилищни сгради с магазини на приземния етаж, той се помещаваше в стар викториански дом, който имаше метални решетки на всички прозорци, охранителни камери под всички стрехи и бивш войник от специалните части за охрана.

Джин се бе наслаждавала на моментите, в които имаше възможност да опознае мъжа с униформата. Както и без нея.

Когато паркира „Фантома“ на паркинга зад магазина, тя имаше чувството, че всички тези игри и забавления са ставали преди милион години. Беше осем часът, така че паркингът бе празен, като изключим огромния черен джип с черна тапицерия, чийто регистрационен номер, за голямо съжаление, беше на Университета на Кентъки.

Това наистина бе единственото нещо, което не харесваше у собственика Райън Бъркли.

Магазинът бе затворен за обикновени посетители, но тя не за пръв път идваше след работно време и преди още да почука на заключената, подсилена с решетка задна врата, Райън отвори.

— Много се радвам, че се обади — каза той, когато тя приближи.

Райън бе пряк наследник на основателите и тъй като тя се намираше в подобно положение по отношение на семейния бизнес на Брадфордови, винаги бе чувствала особено родство с него. Но близостта приключваше с това, като изключим факта, че от време на време тя купуваше бижута от него. Въпреки че Райън бе висок и мускулест като бивш баскетболен състезател от първа дивизия — за съжаление в отбора на Университета на Кентъки — и въпреки факта, че имаше красиво лице, страхотна прическа и очи, които отиваха на цветовете на университета му, между тях никога не бе имало нищо.

Райън бе добър човек, женен за бивша Мис Кентъки и се интересуваше единствено от съпругата, децата и магазина си.

— Не бих се доверила на друг — каза тя, докато влизаше.

След като заключи вратата, Райън я преведе през кабинета си и складовото помещение, сякаш не искаше никой от обикновените клиенти да види по-неофициалните помещения на магазина. Истинският салон за посетители беше издържан в тъмносиньо, с дебел килим от фина като кадифе материя и тъмносини завеси от истинско кадифе, които бяха спуснати, за да осигурят дискретност. Покрай двете стени на дългото тясно помещение се простираха редици витрини — стъклени кутии, сложени върху постаменти — и невероятните скъпоценни камъни светеха и примигваха, привличайки вниманието в светлината на старинните полилеи и скритото осветление на витрините.