Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 191

В края на краищата нямаше нужда да създава неприятности. Нямаше да подобри положението и Господ беше свидетел, че под този покрив вече имаше достатъчно неприятности.

— Да — каза Лейн, докато влизаше.  — Наистина трябва да ги махнеш от къщата ми.

Той отиде до един от гардеробите със стъклени врати, отвори вратите и скри горната част на тялото си в подредените дрехи. Когато се появи отново, силните му ръце бяха пълни с разноцветни, скъпи коприни, тафта и органза.

— Джон!  — извика той.  — Трябват ни още един чифт ръце тук!

— Какво правиш!  — спусна се към него Шантал.  — Какво…

В дрешника влезе набит възрастен мъж, който носеше… о, абсолютно удивителни шорти за голф. Кой би помислил, че може да се шият дрехи с подобен десен. Трева?

— Здравейте всички — каза човекът с акцент от Средния запад и широка открита усмивка.  — Как да ви помогна?

— Вземи малко дрехи и ги занеси долу в лимузината.

— Разбира се, синко.

— Не можете! Не можете! Аз не мога…

— О, а това е годеницата ми Лизи — Лейн се усмихна към Лизи.  — Не мисля, че сте се срещали.

— Годеница!  — Шантал тропна с високия си ток.  — Годеница!

Тя наистина тропна отново. Лизи я погледна учудено. Винаги бе мислила, че това е запазена марка на сериала „Приятели“.

— Това е приятелят ми Джон — каза Лейн на Лизи.  — Помниш, нали? Богът на зърното.

— Здравейте — Лизи помаха на човека.  — Благодаря за помощта.

— Аз съм фермер, госпожо. Не ме е страх от работа.

Той погледна Шантал, която все още кипеше от ярост, мина покрай нея, отвори следващия гардероб и грабна двайсетина дълги рокли. Сякаш бе прегърнал дъга.

Двамата мъже излязоха с дрехите, а Шантал се спусна след тях, като се спъваше в подплатените закачалки, които падаха на земята като следа от модни аксесоари вместо от хлебни трохи.

Лизи се усмихна на себе си и продължи да изважда дрехи от чекмеджетата.

Наистина се чувстваше добре, почиствайки къщата.

* * *

Пред спалнята на Джин се чуваше някакъв шум, който се отдалечаваше по коридора.

Но тя не обърна внимание, защото бе заета да търси телефона си. За последен път го бе използвала… пилотите. Бе го използвала, когато беше в кабината на самолета на Ричард. Дали го бе изгубила?

Не беше върху нощното шкафче. Нито под леглото. Нито върху декоративното бюро.

Нямаше го в чантата й.

Усети сякаш през мъгла надигащата се паника и влезе в дрешника. Бъркотията, която бе направила с гримовете върху масичката бе почистена и тя спря за миг, замислена колко ли време и усилия бе отнело това. Беше разпиляла пудра върху цялата масичка, навсякъде имаше следи от молив, разхвърляни гилзи червило и отворени тубички с туш. Освен че бе прибрала всичко, което още би могло да се използва, Марлс трябва да бе донесла препарат за стъкло или нещо подобно, салфетки… кой знае какво.

Дори килимът под масичката, белият килим беше като нов.

— Благодаря — прошепна тя, макар че бе сама.

После отиде до откритите рафтове, където държеше колекцията си от чанти „Гучи“, „Вюитон“, „Прада“ и „Ермес“ и се опита да си спомни коя от тях бе носила…