Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 189

— Нямам телефон. И не знам, не мисля, че искам да идвам. Много е неудобно. Знаеш… не съм го виждал често. Той всъщност изобщо не е идвал. Знаеш как става.

И при Деймиън се повтаряше същото. Още един син, който живее с болката си заради този човек.

— Наистина съжалявам. Той беше… много сложен характер.

В смисъл: гадняр и половина.

— Може би по-късно ще искам да отида.

— Какво ще кажеш да направим така — Лейн се наведе над седалката на колата и взе хартиената опаковка от сандвича си.  — Имаш ли химикалка?

— Да — хлапето преметна раницата напред и извади химикалка с надпис „Шарлмонт каунти“.  — Ето.

Лейн написа телефонния си номер.

— Обади се, когато си готов. Ще ти кажа къде точно е погребан. И ми кажи кога искаш да дойдеш в къщата.

Да, Ийстърли беше наследственият дом на майка му, но Уилям Болдуин бе живял там десетилетия наред. Ако Лейн бе на мястото на това момче и едва познаваше баща си, щеше да иска да види къде е работил той, къде е живял, дори да е, след като човекът вече си е отишъл.

— Добре.

Деймиън погледна опаковката. После я сложи в раницата си.

— Съжалявам.

Лейн се смръщи.

— За какво?

— Не знам. Мисля, че е, защото ти имаш и майка и тя… той…

— Не знам дали ти върши работа, но ето един съвет от мен. Не се чувствай виновен за проблеми, които не са твои. Това не е добра стратегия.

Деймиън кимна.

— Ще ти се обадя.

— Обади се.

Лейн гледаше как хлапето се качва на колелото си и се отдалечава. И неизвестно защо, когато забеляза, че няма каска, му се прииска да извика Деймиън и да го закара до училище.

Но може би трябваше да последва собствения си съвет. Деймиън имаше настойник и освен това имаше, теоретично, десет милиона долара, в зависимост от това как щяха да се развият нещата. Лейн имаше безброй задачи, с които да се справя, и тази сутрин капацитетът му и способностите му да се съсредоточи не можеха да поемат повече.

Той седна зад волана, включи двигателя и забърза по „Дорн“, а след това — по второстепенния път към летището, за да избегне сутрешните задръствания на кръстовището. Когато най-после мина през вратите към частната писта, Джон Ленгхе тъкмо слизаше от самолета. Ооо! Този път десенът на шортите му за голф представляваше стръкове трева. Яркозеле-ни стръкове трева върху черен фон. Няколко хиляди.

Само някой с неговото състояние можеше да си позволи подобно облекло.

Човекът махна със свободната си ръка, в другата стискаше дръжката на изтъркан стар куфар.

— Реших, че може да ми се наложи да остана тук — каза той, като приближи до поршето и вдигна багажа си.  — Най-добре да си нося четка за зъби, като имам предвид какво е времето.

— Имаме много спални. И моята майка готви най-добрата храна за душата в цялата страна. Обичаш ли такава храна?

Ленгхе сложи куфара си на задната седалка.

— Исус мой Спасител и Господар ли е?

— Харесвам стила ти.

Човекът се настани до Лейн и огледа лененото му сако и изгладените панталони.

— Наистина? Сигурен ли си, синко?