Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 14

Лейн я завърза с въже за пилона и й подаде ръка с дланта нагоре, за да й помогне да скочи на дока. Тя обаче не отиде веднага при него. Вместо това пъхна ръката си в джоба на свободното си сако. Извади нещо и го затъкна в капачката на резервоара.

Скочи сама на дока и той каза:

— Какво беше това?

— Петдоларова банкнота. Използвахме част от горивото.

За миг Лейн осъзна, че просто стоеше пред нея, макар да бе премръзнал до кости, сякаш бяха обикновени нарушители и той само беше поплувал в река Охайо.

О, а после ченгетата спряха до тях.

И той усети пак онази подсъзнателна тревога дали ще оцелее, която се изпитва при свободно падане.

Протегна ръце и обхвана красивото й лице в длани на светлината на фаровете от колата. Лизи бе всичко, което семейството му не беше. Във всяко отношение.

Това бе една от причините да я обича. И бе странно, но изпита подтик да направи отношенията им постоянни.

— Какво?  — прошепна тя.

Той падна на едно коляно.

— Лизи…

— О, господи, да не би да припадаш?  — вдигна го отново на крака и потърка ръцете му над лактите.  — Припадаш! Хайде, да те заведем до линейката…

— Сложете ръцете си там, където можем да ги виждаме — дойде искането.  — Веднага!

Лейн изгледа всичките светлини и изруга. Имаше подходящи моменти и места, където да помоли любимата жена да се омъжи за него. Но пред очите на полицията на Шарлмонт, прогизнал от мръсната вода и две минути след смъртоносното падане във водите на Охайо? Не сега.

— Хей — каза едно от ченгетата,  — знам кой е това. Това е Лейн Брадфорд…

— Млъкни — изсъска някой.

— Написа онази статия за него…

— Млъкни, Хикс!

Хикс млъкна, а Лейн вдигна ръце и втренчи поглед в ярките светлини. Не виждаше нищо пред себе си. Което можеше и да се очаква всъщност.

— Могат ли да ме арестуват, задето взех лодката?  — запита Лизи и също вдигна ръце.

— Аз ще се погрижа за това  — увери я тихо Лейн.  — Не се тревожи.

По дяволите.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Ийстърли, семейното имение на семейство Брадфорд

— Мразя те!

Джин Болдуин, която скоро щеше да носи фамилията Пфорд и бе най-младата от трите живи деца на семейство Брадфорд, се втурна към лампата, но не успя да стигне до нея. Което вероятно бе за добро. Стойката й бе японска ваза и тя винаги я бе харесвала, коприненият й абажур бе изработен на ръка и върху него със златисти конци бяха избродирани инициалите й.

Щеше да е жалко да се унищожи такава красота и Господ й бе свидетел, че след като я използва, от нея щяха да останат само парченца.

Спря я ръката на годеника й, който я сграбчи за косата, накара я да изгуби равновесие заради невъзможно високите токчета на обувките й, което донякъде бе забавно, а после я плесна по задника толкова силно, че чак раменете й усетиха удара и зъбите й изтракаха, което пък й напомни, че опашната кост може да е много необходима част на тялото. Болката на въпросното място й напомни и за това как, когато беше дете, баща й я биеше с колана си от крокодилска кожа.

Разбира се, боят не я караше да си вземе поука и да промени поведението си по какъвто и да било начин. Просто искаше да му покаже, че не той управлява живота й.