Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 12

Бе влязла само стотина метра навътре — разстояние, което й се струваше голямо, колкото океан, когато видя истинско чудо на хоризонта.

Чудо.

Да, беше чудо.

ГЛАВА ТРЕТА

Река Охайо бе много по-студена, отколкото Лейн можеше да си представи. А брегът бе далеч, сякаш плуваше в Ламанша. Тялото му бе по-тежко, а за краката му като че ли бяха завързани блокчета цимент. И дробовете му не работеха както трябва.

Течението бързо го отнасяше, което бе добра новина, ако искаше да стигне до водопада като баща си. Какъвто си му бе късметът, то го дърпаше и към средата на реката — далеч от брега, и трябваше да се бори с него, ако искаше да стигне до…

Силна светлина го освети откъм гърба и той за миг си помисли, че вярата на майка му се е оказала истина и нейният Иисус идва, за да го отведе до рая.

— Виждам го! Виждам го!

Добре де, гласовете бяха прекалено обикновени, за да принадлежат на библейска личност — а и южняшкият акцент показваше, че говори по-скоро смъртен, отколкото Бог.

Лейн изплю събралата се в устата му вода и легна по гръб. Светлината го заслепяваше и постави едната си ръка върху очите.

— Жив е!

Лодката, която спря до него, бе девет метра дълга и имаше каюта, двигателите бяха спрени, а кърмата — обърната към него. Издърпаха го на борда с помощта на кука, като сам се постара да избегне витлата и да се преметне през перилата. Отпусна се по гръб и погледна нощното небе. Не виждаше звездите. Светлините на града бяха прекалено силни.

В полезрението му се появи мъжко лице. Сива брада. Рунтава коса.

— Видяхме те да скачаш. Добре че дойдохме…

— Някой се приближава откъм десния борд.

Без да погледне, Лейн знаеше кой е. Просто знаеше. И разбира се, когато насочиха светлината ръчно нататък, той видя Лизи да се приближава в плоскодънна лодка, водата едва ли не подхвърляше лекия плавателен съд, силното й тяло бе наведено над мотора, който ревеше, защото работеше над възможностите си и предизвикваше паника по лицето й.

— Лейн!

— Лизи!  — той седна и разпери дланите си, от които капеше вода.  — Добре съм! Успях!

Тя спря лодката като експерт точно до кърмата и макар че дрехите му бяха мокри и бе премръзнал до кости, той скочи към нея. Или може би тя към него. Вероятно и двамата скочиха.

Той я притисна към себе си, тя го стисна здраво. После тя се отскубна и го удари толкова силно по бицепсите, че едва не го прати обратно в реката.

— Ох!

— Какво, по дяволите, правеше там горе…

— Не се канех…

— Да не си си изгубил ума…

— Не…

— Едва не се уби!

— Лизи, аз…

— В момента съм ти страшно ядосана!

Рибарската лодка се люлееше напред-назад, докато те стояха, стъпили здраво. Той смътно съзнаваше, че на по-големия съд имаше трима рибари, които пушеха.

— Можех просто да те зашлевя!

— Окей, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

— Няма!  — отвърна Лизи.  — Нищо няма да… Мислех, че си мъртъв!

Тя заплака, а той изруга.

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

Обърна я с гръб към себе си и я притисна силно, галеше я по гърба и й шепнеше неща, които по-късно нямаше да помни, макар че моментът щеше да остане незабравим.