Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 15

И да, оттогава насам нещата бяха потръгнали толкова добре.

Слабото ъгловато лице на Ричард Пфорд се надвеси над върха на главата й.

— Мрази ме колкото искаш, но никога повече няма да показваш такова неуважение към мен. Разбрахме ли се?

Той все още я дърпаше за косата и вратът и гръбнакът й трябваше да противодействат на това или рискуваше да остане без глава.

— Това, което правя или не правя — изсумтя тя,  — няма да промени ничие мнение за теб. Никога нищо не е успяло да го постигне.

Изгледа го гневно, като едновременно се усмихваше. Очите му, които много наподобяваха очите на плъх, не издаваха, че си спомня липсата на самочувствие, която изпитваше заради обидите, нанасяни му, докато бяха съученици в „Кънтри Дей“ в Шарлмонт. Джин беше сред първите ученици, на които бе разрешено да влязат през онези свети врати, но беше също и посредствено момиче, което се срещаше с футболисти. Ричард, от друга страна, беше слабичко и болнаво дете с разяждащо го чувство за благородническо потекло и глас като на Доналд Дък. Дори необикновеното богатство на семейството му не можеше да му осигури приятели или момиче, с което да си легне.

Жаргонът от деветдесетте години на двайсети век бе родил такива блестящи обиди като: неудачник, боклук, кретен, глупак, задник.

Ричард с усилие се върна отново към настоящето.

— Очаквам съпругата ми да ме чака у дома, когато имам бизнес ангажимент, на който тя не е добре дошла — дръпна косата й.  — Не очаквам да е на борда на реактивен самолет за Чикаго…

— Живееш в дома ми…

Ричард отново я подръпна, сякаш дресираше куче на каишка.

— Особено след като е предупредена, че не й е позволено да използва който и да е от самолетите ми.

— Ако бях взела самолет на Брадфорд, как можех да съм сигурна, че ще разбереш?

На лицето му се изписа объркване, което си струваше всичко чуто досега, както и онова, което щеше да последва.

Джин се освободи и отново стъпи здраво на краката си. Роклята й от „Гучи“ се бе усукала и тя се замисли дали да я оправи, или да я остави така.

Решението й бе в полза на неугледния външен вид.

— Партито бе божествено — каза тя.  — Както и двамата пилоти. Със сигурност знаеш какви мъже да наемаш.

Ричард бе готов да избухне и вдигна ръка над рамото си, а тя се засмя.

— Внимавай с лицето. Гримьорката ми е добра, но дори тя не може да скрие всичко.

Умът й и тялото й бяха обзети от някаква мания, която пееше като хор пред олтара на лудостта. И за част от секундата си помисли за майка си, която лежеше в леглото в стаята си малко по-нататък по коридора, лишена от права, все едно е бездомен наркоман.

Когато някой от семейство Брадфорд се пристрастеше към наркотиците, за него вече не се грижеше личният му лекар и го настаняваха в хотел „Портхолт“ с частна медицинска сестра, вместо да го пратят в клиника. Говореха за „лекарства“ вместо за „наркотици“.

Каквито и думи да използваха, все пак беше по-добре и по-лесно, отколкото да се справят с реалността.