Читать «Американска полиция» онлайн - страница 7

— Така е, с тия жени само си взимаме белята — поклати Антоан бръсната глава. — Вместо да си плюе на петите и да се скрие в миша дупка, седнал, нашият, да върти любов.

Изправих се. Изведнъж се разсъних.

— Точно така. Ето какво ме е глождело. Момичето! То не е било на неподходящо място в неподходящ момент. Било е мишена. Точно както и Тонино.

Антоан пак присви дръпнатите си очи — цепки, издълбани върху кафяво дърво.

— Я не се занасяй. Кой ще седне да застрелва някакво си девойче, избягало от къщи?

— Момичето е знаело прекалено много. Искали са да очистят и него.

— Какво толкова е могло да знае? Допреди някакъв си месец си е живеело мирно и кротко у дома. После сигурно му е писнало баща му да го изнасилва и е духнало. Не е крадяло. Било е гадже на Тонино, и толкоз.

— Така си е — съгласих се аз. — Няма досие в полицията, не си е имало вземане-даване с престъпниците, ако не броим Тонино. Но явно е притежавало нещо, заради което си е струвало да му теглят куршума.

— Например?

— Например знаело е къде се укрива Тонино.

Антоан затвори очи.

— По дяволите, прав си.

— Завело е убиеца право при еквадореца. Единственото, което свързва Тонино и главореза, е госпожичка Балера.

Извърнах се към прозореца, очаквах едва ли не Лурд Балера да ми кимне.

— Наемните убийци никога не допускат издънки — казах аз. — Нашият човек е знаел, че Тонино си има компания. Знаел е какво ще завари в хотела.

— Съгласен съм. — Антоан се взря в друга от снимките. — Убиецът е могъл да прилъже Тонино да излезе от стаята и чак тогава да го пречука. Ако е искал.

— Явно този път не е искал — рекох и отпих от кафето. — Този път поръчката е била и за двамата. Това май ще ни изведе на някаква следа. Обзалагам се, че Лурд и убиецът са свързани по някакъв начин. В противен случай защо той ще стреля по нея?

Иззвъня телефонът. Махнах на Антоан да му благодаря за помощта и сграбчих слушалката.

— Да.

— Фиър? — попита някаква жена.

Гласът й трепереше. Тя явно плачеше.

— На телефона детектив Мар. Кой се обажда?

— Детектив Лайза Уотс. Казаха ли ти вече?

Познавах Лайза съвсем бегло — не ми беше особено симпатична. Беше дребничка женица, работеше в един екип с Линда, пушеше като комин и си умираше да прави забележки. Ако е присъствала на Сътворението, сто на сто е щяла да даде някой и друг полезен съвет и на Дядо Боже. Линда си я обичаше, аз обаче не можех да я понасям.

— Какво да са ми казали? — попитах аз.

— Линда е мъртва — прохлипа Лайза. — Била е убита преди няколко часа на летище „Кенеди“.

Свлякох се на бюрото и го стиснах с две ръце — да не се строполя на пода. Преди да срещна Линда се бях съмнявал, че изобщо съм в състояние да обикна някого. Сега бях готов да изгубя всичко на тоя свят, само не и нея. Знаех, че оттук нататък бъдещето не ми вещае нищо добро и че ще затъна в гняв и страх.

— Какво се е случило?

— Наръгали са я с нож. Ужас!

Лайза замълча. Опита се да каже още нещо, но не успя. Дланите ми бяха плувнали в студена пот. Слушах и слушах как жената ридае, накрая попитах: