Читать «Американска полиция» онлайн - страница 6

— Ясно. Е, кметът е наш човек, чернокож е. Нямам нищо против да си запази топлото местенце.

— Кметът е задник — възразих аз. — Нека някой друг задник поуправлява града ни.

Антоан взе цветните снимки — бяха от стандартните, дванайсет на седемнайсет сантиметра, и изтананика прегракнало:

— „Какво не прави любовта, ти бързаш, бързаш към дома, и цяла нощ будуваш.“

Погледна ме. Аз също го погледнах. Вятърът пак заблъска по прозореца, страниците на списанието върху перваза се разлистиха, в стаята нахлу студен въздух.

— Ще го оставим за друг път.

— Ти си знаеш — рече колегата. — Казвай сега каква е работата.

Стиснах чашата с кафето да си постопля ръцете. Кметът не беше единствената причина да бъхтя по осемнайсет часа на ден. Исках да се поразсея с нещо, за да не мисля за Линда — обичах я, както не съм обичал никоя друга жена.

Вчера се изпокарахме, но нямах друг избор след всичко, което тя направи. Питах се дали изобщо си дава сметка колко съм хлътнал по нея. Надали — ако го знаеше, нещата щяха да изглеждат по-различно.

Линда беше на трийсет и четири години, работеше следователка в участък в Куинс само на няколко пресечки от къщата, където живеех с баща си. Беше омъжена за ченге, психар, който й разказваше играта. Надушеше ли за нас, като нищо щеше да ни тегли куршума и на двамата.

Антоан доближи лупата до една от снимките, присви очи и сбърчи чело.

— Калтакът му с калтак е стрелял съвсем отблизо. Искал е да бъде сигурен.

— Да, използвал е шестмилиметров магнум — допълних аз. — Любимото оръжие на всички наемни убийци, които си разбират от работата.

Антоан се приближи малко към лампата върху бюрото.

— Не личи убиецът да е проникнал с взлом. Жертвите явно сами са го пуснали. Направо не мога да повярвам.

— Ами ако е имал ключ? Или се е представил за клиент? Еквадорците са се местели от място на място, за да не ги сгащят. Една нощ в Бруклин, следващата в Бронкс, по-следващата чак в Ню Джърси или Кънектикът. Пускали са си бради, ходели са с черни очила, опитвали са се да се омешат с другите латиноамериканци. Представяли са се я за кубинци, я за мексиканци, доминиканци, пуерториканци, за какви ли не. Но ядец! Убиецът пак ги е намирал.

Антоан кимна възхитен.

— Бива си го. Как ли се докопва до сведения? — Той почука по снимката с един от дългите си пръсти с безупречно поддържани нокти. — Тонино е бил въоръжен до зъби: автомат узи и браунинг, деветмилиметров пистолет. Бил е готов да се брани. Явно е смятал, че както са го взели на мушка, няма да се оправи само с нож.

— Намерихме в дрешника цял арсенал.

— Виждал е как приятелчетата му мрат като мухи. Знаел е, че той е следващият. Държи какви ли не пушкала, но не ги насочва, когато убиецът влиза в стаята. Да не пропускам нещо?

Разтърках врата си, беше се схванал.

— Убиецът го е изпързалял. И то тъкмо когато нашият Ромео е намерил голямата любов на живота си. Издълбал е върху китарата си името на Лурд. Намерихме и песен на испански, която й е посветил. Точно заради нея е останал в Ню Йорк.