Читать «Американска полиция» онлайн - страница 8

— Кой я е убил?

— Някакъв бездомник, който се мотае по летището. Заловили са го.

— Установили ли са със сигурност самоличността? Да не е станала някаква грешка?

— У убиеца са намерили оръжието, полицейската значка и картата й за самоличност. Божичко, направо не знам как ще издържа на погребението. Насрочено е за утре следобед. Линда беше еврейка, според обичая трябва да я погребат до двайсет и четири часа.

— Благодаря, че се обади.

Затворих и отидох при прозореца. Не можех да се съсредоточа. Не виждах нищо.

Две мъртви жени. Ето защо Лурд Балера ми беше почукала на прозореца. Самолетът, който ми беше показала, отиваше към летище „Кенеди“, където бяха убили Линда.

Притиснах чело о студеното стъкло, разридах се и си помислих за угризенията на съвестта, които ще ме мъчат до гроб.

3.

Гробището

Гробище „Грийн Уд“ в Бруклин е на сто и петдесет години и се е разпростряло на четиристотин и осемдесет акра залесени хълмове, сред които се мяркат странни езерца и лъкатушни алеи с причудливи имена от рода на Долината на здрача и Пътят на бучиниша. Тук са погребани Лола Монтес, Самюъл Ф. Б. Морз и изобретателят на безалкохолните напитки Джон Матюс. Пак тук се намират тленните останки на Албърт Анастейжа, по прякор Лудият шапкар, пръв главорез в „Убийства“ ООД, а също на Джоуи Гало, известен още като Джо Откачалката, убил Анастейжа и по-късно на свой ред застрелян, както си хапвал спагети в ресторант в Манхатън.

За да не се тълпят сеирджии, гробовете на Анастейжа и Гало не бяха отбелязани върху картата на гробището.

Това обаче не можеше да се каже за мъртвите ченгета. Гробовете им, макар и да не навяват скръб на никого, са общоизвестни.

Беше три и половина следобед. Ние с баща ми бяхме дошли заедно с роднините и колегите на Линда да я погребем на „Грийн Уд“. Репортерите и фотографите ни зяпаха, както хиени зяпат накуцващи зебри.

Предната нощ бях прекарал в студения мрак на стаята си вкъщи, бях се наливал с ирландско уиски, бях си мислил за Линда — не можех да си простя, че съм се скарал с нея. Тъкмо слънцето пропълзя в задния двор, и съм се унесъл в неспокоен сън. Присъниха ми се какви ли не кошмари — че някой ме гони и аз все не мога да му избягам, и се събудих капнал и сломен.

Откакто се помня, ненавиждам погребенията. Единственото им предназначение е да забавляват живите, да предизвикват задръствания по улиците и да пълнят гушите на погребалните агенти.

Най-безполезно в тях е опелото на гроба. Чак ми се повдига, като гледам разсополивилите се роднини, които се свличат в несвяст, след като ковчегът бъде спуснат в гроба. Някъде по това време гледам да се изнижа към изхода.

Но не и днес. И през ум не ми минаваше да си тръгна от гроба на Линда. Глождеше ме вина. Непоносима. Заради нея.

Баща ми — Дайън Мар, стискаше една роза и гледаше как бръснещият северняк надига флага върху ковчега на Линда. Възпълничък равин някъде към петдесетте с шапчица, прихваната с фиби към прошарената му коса, отслужваше опелото. Без изобщо да подозира, се бе превърнал в заклет враг на баща ми. Беше го спрял, когато той понечи да положи розата върху гроба на Линда — през първата година след смъртта евреите не слагали нищо на гроба, нито цветя, ни надгробен камък.