Читать «Американска полиция» онлайн - страница 223

Бях си сложил ръкавици и вълнени чорапи, но пак ми беше студено на ръцете и краката. За да се постопля, оставих глока върху перваза и започнах да тичам на място, сетне и да се боксирам. За да не ми доскучае, си представях, че съм на ринга с Шугър Рей Робинсън — ту се дръпвах наляво, ту нанасях дясно кроше, така че принуждавах противника си да отстъпи към въжетата и да погледне рефера. Гладна кокошка просо сънува!

Не щеш ли, пред мотела светнаха фарове, озарили гаража, и аз начаса се пресегнах за пистолета.

Фалшива тревога. Оказа се, че е такси — от него слязоха двама младежи, момче и момиче, които влязоха прегърнати в мотела — момичето беше отпуснало глава върху рамото на момчето, а то бе сложило длан на дупето й. Отново разполагах с целия гараж. Но не за дълго. Все някога Сефъс или някой от собствениците на другите коли щеше да слезе в гаража. Наложих си да не мисля за това. Загледах през счупения прозорец самолетите, които излитаха. Сетих се и за притежателя на мотора. Заповтарях си: „Или тази вечер, или никога“. След тази вечер нямаше да се доближа и на километър до него. Нямах друг избор — трябваше да го направя днес, когато той го очаква най-малко.

Краката ми започнаха да изтръпват. Стоях прав не знам от кога, умирах за сън. Облегнах се на студената стена на гаража, но студът веднага ме прониза до кости. Прозинах се, леденият въздух ме проряза в дробовете. Пушеше ми се, пиеше ми се нещо по-силно, искаше ми се тази вечер да свършва най-после. Но най-вече ми се щеше Линда да ми прости за онова, което бях сторил, и за това, което се канех да направя. „Червена розо, горда розо, тъжна розо на дните мои! Ела при мен, да ти попея за времена отминали.“

И точно тогава го видях.

Вървеше към мен. Нечуто. Заплашително.

Сянка, изникнала от нощта. Животът и смъртта, минало и бъдеще само на хвърлей от гаража. Беше се приближил, без да вдигне и най-малкия шум — пак извадих страхотен късмет, че го зърнах овреме, преди да ме е видял той. Отпърво си казах, че това надали е човекът, когото чакам. Започнах да си втълпявам, че е някой гражданин, дошъл да си прибере колата. Предприемач, отчукал секретарката и сега тръгнал към къщи, при благоверната. Но нещо ми подсказваше, че е той. И не бива да му се давам.

Скрих се зад стълба, но така, че да държа новодошлия под око. Видях как той спира при входа на гаража и се озърта. Предпазлив си беше човекът. Винаги си имаше едно наум. Беше облечен в униформата на моторизираната полиция: черно кожено яке, кубинки и черни панталони, лицето му бе скрито под каската. На рамото му беше преметнат сак. Беше широкоплещест и як, с мускулести крака — мечта за всеки треньор на бегач или борец. Мъжът гледа дълго, без да се помръдва, мотора. През цялото време не сваляше ръка от кобура.

Помислих си — край, видял ме е. Затаих дъх и го загледах как стои като вкаменен. На котка и мишка ли ще си играем? Който се размърда пръв, губи. Онзи явно се наслаждаваше на войната на нерви. Беше пръв спец по тия неща, никой не можеше да се мери с него. Къде ти! При него всички войни бяха необявени и подмолни, той не подбираше средствата и не мирясваше, докато не повали противника си и не го прати на оня свят. Изтръпнах. Разтреперих се като листо, макар че за нищо на света не бих си го признал. „Надхитри ме — помислих си. — Да го вземат мътните, пак ме изигра!“ После онзи махна ръка от пистолета и се запъти към мотоциклета. Поолекна ми. Но не много. Къде ти ще ми олекне в присъствието на този негодник!