Читать «Американска полиция» онлайн - страница 222

Гаражът беше малък и тъмен, с бетонни стени, нисък таван и осветление колкото да не се блъснеш в някой от каменните стълбове. Имаше място само за четири автомобила. Тази вечер вътре бяха спрени три коли, от които едната — очукана трошка, беше на Сефъс. До нея се мъдреше мотоциклет за чудо и приказ — „Харли Дейвидсън“, по който нямаше и драскотинка, с лъснати до блясък спици на колелата и кожена седалка. Към задната гума бе прикачен тежък месингов катанец. Сега стоях тук и чаках собственика му. Летище „Ла Гуардия“ имаше и покрит, и открит паркинг. Нямаше обаче охрана. На летището щяха да задигнат за нула време мотоциклета.

Погледнах си часовника. Девет часът. Онзи щеше да се появи всеки момент.

Скрих се зад един от стълбовете така, че мотоциклетът да ми е под око. През счупения прозорец отзад нахлуваше студен въздух. Духнах си на ръцете и извадих глока. Не се налагаше да махам предпазителя. Пистолетите от тази марка са без предпазители.

Как човек убива шест часа на летището ли? Качвах се на автобуса и кръжах от единия до другия край на летището, четях „Тайната роза“ на Йейтс и си мислех за Линда — моята роза. Облекчавах се по закусвалните. Сегиз-тогиз поглеждах към остров Райкърс и си мислех за Морис Робишо, който лежеше окован към кревата, за майка му, издокарана в розово костюмче като на Джаки Кенеди, и за Карлайл Тейлър, плакала, докато е слушала съобщението върху телефонния секретар. Трима чернокожи, които чакаха един бял полицай да раздаде правосъдие. Проявление на какво беше това — на някаква сляпа вяра ли? Менкън е нарекъл вярата лишено от логика упование, че ще се случи невъзможното. Какво бях тръгнал да помагам на Морис, при положение че самият аз бях затънал в неприятности? Не разчитайте на съветите на човек, който е загазил здравата.

Бях облечен в черно кожено яке и пуловер с качулка, бях с маратонки и черна плетена шапка. Поне аз не бях забелязал да ме следят, но все пак си беше разумно да си сменя дрехите. Сега приличах на мутрите, които се навъртаха около товарните терминали на летището и ако не пласираха дрога на летците и стюардесите, задигаха всичко, което не е заковано с ей такива пирони.

И докато престъпниците действаха на големи банди, аз бях сам-самичък. При това в момент, когато би трябвало да ме подкрепят цял взвод с радиостанции, пейджъри, картечници и коли, препречили пътищата, откъдето може да се избяга. Това обаче щеше да означава, че играя по правилата, лукс, който не можех да си позволя. Ето защо и висях самичък в гаража и се молех да ми провърви. И да познавам достатъчно добре собственика на мотоциклета, за да предвидя следващия му ход.