Читать «Азазел» онлайн - страница 126

Поруменелият младоженец надникна в антрето.

— Мен ли търсите, поручик?

— Господин Фандорин? Ераст Петрович? — осведоми се офицерът с ясен, по гвардейски мелодичен глас.

— Същият.

— Спешна секретна пратка от Трето отделение. Къде ще я приемете?

— Ами тук — дръпна се от пътя му Ераст Петрович. — Извинявайте, Александър Аполодорович (още не беше свикнал да се обръща към тъста по роднински).

Поручикът междувременно остави пакета на един стол и измъкна от пазвата си лист хартия.

— Моля, разпишете се за получаването.

— Какво ми носите? — попита Фандорин, докато се подписваше.

Лизенка изгледа пакета с любопитство, тя дори не понечи да остави мъжа си насаме с куриера.

— Не съм уведомен — сви рамене офицерът. — Тежи около четири фунта. Днес май имате радостно събитие? Може да е нещо в тая връзка. Във всеки случай, приемете моите поздравления. Тук има и писмо, което, вероятно, ще разясни всичко.

Той измъкна от маншета си малък плик без надпис.

— Разрешете да напусна?

Ераст Петрович, който тъкмо оглеждаше печатите, кимна.

Фелдегерът козирува стегнато, обърна се кръгом и излезе.

В сенчестата стая беше възтъмно, затова Фандорин, късайки в движение плика, тръгна към прозореца, който излизаше на „Малая Никитская“.

Лизенка прегърна съпруга си през раменете, дъхът й докосна ухото му.

— Какво е? Честитка ли? — нетърпеливо попита тя и когато от плика изпадна гланцираната картичка с две преплетени златни халки, възкликна: — Ами да! Ах, колко мило!

В тази секунда Фандорин долови някакво бързо движение навън, погледна през прозореца и видя фелдегера, който се държеше някак странно. Той се стрелна по стъпалата, скочи в чакащия го файтон и кресна на кочияша:

— Тръгвай! Девет! Осем! Седем!

Файтонджията вдигна камшика си, обърна се за миг. Най-обикновен файтонджия: висока шапка, посивяла брада, само очите му странни — много светли, почти бели.

— Стой! — бясно изрева Ераст Петрович и без да се замисля, скочи през прозореца.

Файтонджията изплющя с камшика и двата врани коня от място потеглиха в тръс.

— Стой! Ще стрелям! — търчеше след тях и се дереше Фандорин, макар че нямаше с какво да стреля — по случай сватбения ден верният херщал остана в хотела.

— Ераст! Къде тръгна?

Фандорин изви глава назад, без да се спира. Лизенка се бе навела през прозореца и на лицето й бе изписано пълно недоумение. В следващия миг през стъклата блъвнаха пламъци и пушек и Ераст Петрович политна на земята.

Стана тихо, тъмно и съвсем спокойно, но после ярката дневна светлина му блесна в очите, ушите му закънтяха и Фандорин разбра, че е жив. Виждаше уличните павета, но не проумяваше защо са току пред очите му. Сивият камък му беше противен и той отмести поглед. Но стана още по-зле: там до купчинка конска тор лежеше нещо бяло, гланцово, с две лъскави златни кръгчета. Ераст Петрович рязко се надигна и прочете поздравлението, изписано с едър старомоден почерк с множество заврънкулки и засукани извивки:

My Sweet Boy, This is a Truly Glorious Day!

Смисълът на тези думи бягаше от замъгленото му съзнание, още повече че вниманието на контузения бе привлечено от друг предмет, който се валяше насред паважа и сипеше наоколо весели искри.