Читать «Азазел» онлайн - страница 125

Наложи се и Фандорин да участва в разследването по „Делото Азазел“, но той прояви такава липса на усърдие, че генерал Мизинов сметна за разумно да възложи на своя млад и способен сътрудник друго поръчение, с което Ераст Петрович се захвана на драго сърце. Той усещаше, че в тая история с „Азазел“ съвестта му не е напълно чиста, а ролята, която беше изиграл, е доста двусмислена. Клетвата, която беше дал на баронесата (и неволно нарушил), тровеше щастливите му седмици преди сватбата.

И как можа да се случи тъкмо в сватбения ден пред очите на Ераст Петрович да се мернат жертвите на проявените от него „самопожертвувателност, доблест и похвално усърдие“, както гласеше височайшият указ за награждаването му.

Фандорин клюмна, умърлуши се, затова веднага щом се прибра в бащината си къща на „Малая-Никитская“, Лизенка решително пое нещата в свои ръце: тя се оттегли с помрачнелия си мъж в гардеробната стая до антрето и най-строго забрани на когото и да е да влиза без разрешение, макар че близките и без това имаха достатъчно грижи покрай започналите да пристигат гости, на които трябваше да се осигури някакво занимание, докато започне банкетът. От кухнята се носеха божествени аромати, нарочно наетите от „Славянски базар“ готвачи не бяха подвили крак от сутринта; оркестърът зад заключените врати на танцувалната зала за сетен път репетираше виенски валсове — с една дума всичко вървеше, както си му е редът. Оставаше само да се стегне деморализираният съпруг.

Щом се увери, че причината за внезапната меланхолия не е някоя внезапно изплувала в спомените съперница, булката се успокои напълно и уверено подхвана мъжа си. Ераст Петрович сумтеше в отговор на директните й въпроси и все гледаше да се измъкне, та се наложи да смени тактиката. Лизенка погали избраника си по бузата, целуна го по челото, после по устните, после по очите и ето че той се разтопи, омекна и отново стана напълно управляем. Обаче младоженците още не бързаха да се присъединят към гостите. Баронът на няколко пъти вече излизаше в антрето и обикаляше около затворената врата, дори се прокашляше деликатно, но не се осмеляваше да потропа.

И все пак му се наложи.

— Ераст! — повика Александър Аполодорович зетя си, от днес беше започнал да му говори на „ти“. — Извинявай, друже, но те търси военен куриер от Петербург. По спешна работа!

Баронът се обърна и отново изгледа напетия офицер с украшение от пера на каската, замръзнал неподвижно край входната врата. Фелдегерът стискаше под мишница квадратен пакет, опакован в сива учрежденска хартия и запечатан с восъчни императорски орли.