Читать «Аз идвам» онлайн - страница 4

А той си беше спокоен и това спокойствие ми изглеждаше като неземно величие. Не попитах нищо: не знаех как да попитам.

Те си тръгнаха. А аз дълго седях, отпивайки джин, поемайки дълбоко дим от цигарата, гледайки безсмислено небето и омразната селва.

Не се паникьосах. Просто не повярвах. Проработи жестокото правило: не бързай. Не бързай, Кротки Тим. Оздравявай. А после ще видим какви са тези индиански фокуси.

Индианците се отнасяха с мене милозливо. Не можехме да разговаряме, но често някой от тях идваше и сядаше при мене, усмихваше се и кимаше с глава, гощаваше ме с плодове и орехи. Носеха на моята хазяйка най-хубавата риба, най-добрите части от плячката. Не различавах лицата им, въобще не се опитвах да запомня варварските им имена. Откровено казано — вече можех и да си отида — по моите пресмятания до голямата река имаше около стотина мили, а по реката винаги има хора. Задържаше ме тайната на стареца.

Помогна ми случаят. На хазяйката ми й се свърши солта. Тя тъжно повъртя в ръце червеното гърненце, където стоеше солта, и изтича при съседката. Доколкото разбрах, съседката не можеше да й помогне с нищо. След като се съвещаваха дълго и шумно, пет-шест жени, носейки съдове, се отправиха на върволица към извисяващия се странно за тези места гол хълм. Кой знае защо вцепенен, пропълзях след тях. Жените вървяха весело, дърдореха и се смееха.

Те спряха в подножието на хълма, поклониха се три пъти пред черния отвор на пещерата и запяха.

От пещерата излезе Татко. След известна неразбория и учтиви поздравления старецът седна на земята. Жените се разположиха в полукръг пред него. За миг цялата група замря. След това жените вдигнаха явно натежалите гърнета, поклониха се на стареца и тръгнаха обратно. Пропълзях по-навътре в храстите. Жените минаха покрай мен и можах да видя в гърнетата едра, чиста, розовееща сол. Ами ако поискам луната от небето?

Една седмица се мъчих с езиковата бариера. Но и след като я преодолях, не научих много. Кой е този старец? Татко. Чий? На всички. Как прави чудесата си? Не знаем. Всичко ли може да направи? Не. Само предмет. Какъв? Всякакъв. А ако никога не го е виждал? Трябва да го е виждал онзи, който иска предмета. За всички ли изработва старецът исканите предмети? Да. Защо не ви е направил много пари, злато, пушки, уиски? Не ни трябват. Откъде се е появил Татко? Преди имаше друг Татко. После умря. Стана този. Как така стана? Старият Татко обучи новия. Обучи го?! Да. А мен може ли да обучи? Не. Защо? Ти няма да станеш Татко. Ще си отидеш. Чужд си. А за какво правиш този харпун, помоли Татко — ще ти даде нов и по-хубав.

О! Ето го моя шанс. Трябва да принудя стареца да ме научи. Той е като дете. Лесно ще го измамя и изплаша. А тогава… И пред очите ми затанцуваха редици от маслено блестящи кюлчета злато, завъртя се рулетката на Монте Карло, усмихна ми се Мей Лу — суперзвездата на екрана… Забих нокти в дланите си и започнах трескаво да убеждавам себе си да не бързам.

Цял месец престоях в това селце. Цял месец ме хапеха всички насекоми на селвата, а съответно ги хапвах и аз — трудно е дори да си представиш колко много пълзящи и летящи гадове падат в гърнетата, докато се приготвя храната!