Читать «Аз идвам» онлайн - страница 2

Ще дойде и моето време. Ще изкъпя Рижия в шампанско. Има да пищи!

Остана един преход. Два сухара, шепичка кафе, сол, захар, кибрит, гранясал бекон. Ще стигна. Жалко, че аптечката потъна в онази щура рекичка — сега ще трябва да внимавам. Най-гадното нещо са змиите. По Амазонка имат навика да ти падат право във врата. Но по-добре да не мисля за това и да не се вслушвам в нощните гласове и шумоленето на селвата. Да подхвърля клони в огъня и да се надявам, че той ще изплаши коварните „тигрици“, че кораловата змия ще отмине моя бивак.

Мъчителна нощ. В такава нощ е най-добре да си спомняш нещо хубаво, но сега ми се струва, че през живота ми не е имало нищо хубаво.

Е, е, Кротки Тим! Съвземи се, старче! Спомни си как се посипаха рубини и тюркоази, когато ритна невзрачното гърне във влажното мазе на изоставения индийски храм! Оказа се, че камъчетата не струват и пет пари, но какво зрелище беше. Спомни си зеленикавия блясък на древното злато в Боливия, звънтящото сребро в Мексико, белите риби от нефрит в Китай!

А сега нямам пукнат грош. Даже по-лошо — имам дългове. И сезонът свърши. Значи — половин година нищета, ако не се появи нещичко. Какво пък, не е за пръв път. Мисли, мисли, Кротки Тим. Гледай нощта и мисли.

Ето го и края. Тук, под това дърво, ще ми изгният костите, ако не ги отмъкнат хищниците. От три дни имам жестока треска. Не мога да вървя. Иде краят на Кроткия Тим. Винаги съм знаел, че ще умра на път, глупаво и неочаквано. Жалко, че така и не успях да пипна големия успех. Та аз не съм алчен, не исках много от съдбата… Тя е подло женище!

Какво е това? Какво е това? Небето пропадна, преобърна се като чаша и рукна димяща млечна струя. Топло мляко… Гълтах го машинално, все още не виждайки нищо наоколо. Накрая различих над главата си грижливо изработените шевове на покрита с листа стряха и тъмнината ме погълна.

Свестих се в звънтяща тишина. Бях толкова слаб, че не можех да си вдигна главата. Лежах, опитвайки се да се съсредоточа, да разбера къде се намирам. Мислите ми се разбягваха като мравки. Отнякъде долетя песничка на непознат език. Пееше жена. Гласчето й беше слабичко, задъхващо се в непривичен накъсан ритъм. Слушах песничката и се оглеждах наоколо.

Лежах в хамак, натъпкан с уханна трева и лошо обшит с кожи. С ребрата си усещах едрите му бримки. Над мен се издигаше стряхата от листа, по която удряха редки, но тежки капки дъжд. В полумрака на хижата различих купчина кошници, някакви глинени гърнета, ръчна каменна мелница и помислих с облекчение: „Прибрали са ме индианци…“

А после отново ме обзеха халюцинации, буйни и прекрасни. Като отворих очи, вкопчвайки се за светлината с последните остатъци от съзнанието си, видях как над мен се наведе жена, как се разпиляха от раменете й коси с цвят на канела и с хладината си ме удържаха на края на забвението. Питах, стискайки болезнено тънките й китки, без да забележа, че гривната от миди се впива в стегнатата й копринена кожа: „Коя си ти, коя си ти, коя си ти?“

Тя отговори нещо, изчурулика като птица. Не разбирам! Тя повтори, съдейки по интонацията, същата фраза на друг език. Не разбирам… Най-после различих едно от местните наречия. Тя го владееше лошо, аз — още по-зле. Тя се отчая и каза: „Ще повикам Татко“.