Читать «Аз идвам» онлайн

Людмила Козинец

Аз идвам

Аз съм вакеро. Разбирам, че това е съмнителна препоръка, но какво да се прави, друга нямам. И дядо ми, и баща ми бяха вакеро. Но биха избили зъбите на всеки, който би посмял да ги нарече така. А на мене ми е все едно. Нека съм вакеро. И нищо друго не мога да бъда. Не ме привличат нито солидната кантора, нито волана на камиона, нито блестящите рафтове в магазините. Ден след ден едно и също: жалки стотинки в джоба, змийските очи на шефа, телефони, документи, клиенти… И трескава, изгаряща жажда, подсилена от филмите и гланцираните корици на списанията. Там виждаш недостъпни жени с кожени палта и брилянти, стогодишни вина, дълги седефени автомобили, коне, яхти, вили. Но най-вече ненавиждам сухите, презрително свити уста на портиерите в онези ресторанти, в които не ме пускат.

Както и да е! Сега нямам коне и яхти. И не са за мене заведенията по клубовете. Но аз имам онова, което другите само сънуват — свобода. Сам съм си началник, шеф, бог. Нищо, че знам какъв цвят има устата на смъртта — ще дойде и моят ден. И нека да умирам от жажда в бушта, от глад — в пампата, от страх — в селвата. Но никой не вижда и не знае. А пък с какъв скандал ме залови Интерпол в Париж — такъв приятен спомен!

И колко силно ни презират. Как ни заклеймяват вестниците, как душат следите ни полицейските копои, как размахват срещу нас лопатите си археолозите! А да не говоря за ЮНЕСКО. Дори поредната клиентка, сграбчила златото на ацтекските принцеси, ти отброява зеленички „гущери“, а после съска зад гърба ти: „Осквернители на гробове, лешояди…“

Всички ние сме самотници. С никого не ти се ще да делиш късмета си, а смъртта би поделил с радост, но тя си е само твоя. Целият свят е срещу вакерото. И дори задгробните сили. Наслушал съм се за духовете в древните гробници, за болестите, скрити в пирамидите на фараоните, за призраците по запустелите некрополи. Зная: всеки, докоснал се до златния орел на вождовете на маите, загива бързо и необяснимо. Но знам и друго: ако загине вакеро, сам си е виновен.

Стегни си тялото и нервите, внимателно провери оръжието и аптечката, гледай къде стъпваш, не пипай нищо с голи ръце, не пий по пътя и мълчи. Насън, при бълнуване, при пиянство — мълчи! Откъде идваш, къде отиваш, какво си видял и чул — мълчи! И най-важното — умей да чакаш.

Дядо ми загина, премазан от базалтова скала в лабиринт от пещери — от бързане не проверил пътя. Баща ми не успя навреме да се махне от пътя на мафията — трябвало да успее.

Засега ми върви. И до голяма степен, защото умея да се преструвам на наивник. Слава богу, никой от нашите не знае, че съм се мъчил четири семестъра в колеж. Кроткия Тим — така ме наричат. Много добре. Кротко ще изчакам, после кротко ще се чупя от полицията, от всички дяволи. Ще премина през селвата така, че нито една птица няма да се събуди, ще пропълзя по планинската пътека, без да съборя нито едно камъче. Изминавам по осемдесет мили на час, мога да спя с половин око и да ям с половин уста. И някой здраво се моли за мен — ей, ти ли, Рижия?