Читать «Аз идвам» онлайн - страница 3

Провалих се в небитието, но преди това успях да се удивя на гривната от миди на ръката й. Миди — толкова далече от океана.

Бълнувах. Спях. Спях. Бълнувах. Треската ме довърши. Често прохладната ръка на жената внимателно повдигаше главата ми, пред устата ми се появяваше чаша с кафяво гъсто питие. Покорно пиех отварата, усещайки непоносимо горчивия вкус на хинин.

И настъпи денят, когато разбрах, че съм прескочил трапа. Изглежда, още ще поживеем, Кротки Тим?

Изпълзях на слънчице, постоях, укротявайки треперенето на коленете си. После седнах и блажено затворих очи. Наистина прескочих трапа. Съдех по това, че зверски ми се пушеше. И ми се искаше още чаша уиски, не, по-добре джин. Устата ми се напълни със слюнка, когато си представих смолистия хвойнов дъх и острата хладнина на лимон. Малко захар и лед… По дяволите!

Отворих очи. Срещу мен седяха спасителите ми — петима индианци. Погледът ми неволно се спря върху лицето на един от тях: там топло проблясваха големи добри очи. Те проникваха направо в душата, претегляйки и оценявайки. Хвана ме страх, ще ми настръхнат косите. Изведнъж се почувствувах като куче, принудено да отстъпи пред твърдия поглед — с подвита опашка ляга на земята, но все още ръмжи и се зъби.

Този човек беше стар, с блестящо бяла коса. Удълженото му, прорязано от обилни бръчки лице беше безстрастно. Усетих атмосферата на дълбока почтителност към него. Един от индианците се обърна към него: „Татко…“

С движение на ръката си той прекъсна фразата и продължи да ме разглежда. След това ме попита на развален английски:

— Какво трябва на белия човек?

Смутих се.

— На мене… не ми трябва нищо. Не идвах при вас, не знам как попаднах тук. Къде съм?

— Моите хора те намериха. Беше болен. Много зле.

— И сега не съм по-добре. Тук някъде има ли лекар?

— Няма лекар. Не трябва лекар. Говори — какво трябва.

Засмях се. Въпросче! Какво трябва! Така пита, като че ли ще ми предложи на тепсия всичко, което поискам.

— Ех, Татко, да имаше сега чаша джин и „Дънхил“.

— Какво е: чаша джин и „Дънхил“?

И колко е сериозен! Какво да правя, да му разказвам как изглеждат джинът и цигарите?

Старецът поклати глава с укор и убеждаващо, както се уговаря дете, каза:

— Какъв е? Не говори — мисли, мисли… Какъв е — горчив, сладък, мек, лютив, голям… Какъв? Мисли!

Уморено замижах. От пепелявата тъмнина изведнъж изплува плоска, червена с позлатени краища кутия „Дънхил“ и четвъртита бутилка, на чийто етикет се перчеше важен бифитер.

След това ми се появи някакво ново усещане: нещо се промени, като че ли почувствувах тежест в ръцете си. Поотворих клепачи. В ръцете си държах привидялата ми се бутилка и кутия цигари!

Отвинтих капачката, без да успея даже да осмисля цялата невъзможност да се появят исканите предмети тук, в сърцето на дивата гора. Когато отпих голяма глътка джин и за момент се задавих, индианците сдържано се заусмихваха, поглеждайки невъзмутимия старец с любовна гордост.