Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 42

Един от мъжете поставя ръката на Явиц върху рамото си и го понася към изхода. Сирената приближава. Другият мъж върти глава във всички посоки, без да вади ръката си изпод сакото. За миг погледите им се срещат.

Явиц вече е изнесен отвън от приятеля си, а Морийн се пита как толкова слаб наглед човек може да повдигне такова туловище без видими усилия.

Сирената заглъхва пред голямата шатра. Явиц вече е отвън заедно с единия мъж, а вторият върви към нея, като ръката му още е под сакото.

— Какво стана? — пита тя уплашено. Лицето на мъжа срещу нея, сякаш издялано от камък, е като на професионален убиец.

— Вие знаете какво стана — имаше акцент, който тя не успя да разпознае.

— Видях, че му прилошава. Но какво всъщност се случи?

Мъжът не вади ръката си изпод сакото. И в този миг на Морийн й хрумва, че навярно може да превърне малкия инцидент в голяма възможност.

— Може ли да помогна? Може ли да го придружа?

Ръката сякаш се отпуска леко, но очите продължават да следят всяко нейно движение.

— Ще дойда с вас. Познавам Явиц. Аз съм негова приятелка.

Изминала е не повече от секунда, но на нея й се струва цяла вечност. Мъжът се обръща и с бърза крачка тръгва към „Ла Кроазет“, без да промълви и дума.

Морийн остава като зашеметена. Вие й се свят. Защо мъжът каза, че тя знае какво се е случило? И защо внезапно изгуби интерес към нея?

Останалите гости не са забелязали нищо — освен воя на сирената, който според тях вероятно се дължи на произшествие на улицата. Сирените не са в хармония с радостта, слънцето, напитките, запознанствата, хубавите жени и мъже, хората без тен и хората с тен. Сирените са от друг свят, където има инциденти, инфаркти, болести, престъпления. Сирените ни най-малко не интересуват хората, които са там.

Главата на Морийн престава да се върти. Нещо се е случило с Явиц и това може да е дар от небето. Тича към изхода и вижда една линейка, която се отдалечава с бясна скорост по затвореното платно. Сирената отново е включена.

— Той е мой приятел! — казва тя на единия от охранителите на входа. — Къде го откараха?

Мъжът й казва името на болницата. Без да се замисля и за миг, Морийн хуква да търси такси. След десет минути разбира, че в града няма таксита, освен онези, които са повикани от портиерите на хотелите срещу щедър бакшиш. Тъй като няма пари в джоба си, влиза в една пицария, разтваря картата на Кан, която носи със себе си, и разбира, че ще трябва да продължи да тича поне още половин час до целта си.

Цял живот беше тичала, та това нямаше кой знае какво значение.

12:53 ч.

— Добро утро.

— Добър ден — отвръща една от тях. — Вече мина дванайсет.

Точно както си го беше представяла. Пет момичета, които физически приличаха на нея. Всичките гримирани, с голи крака и предизвикателни деколтета. Заети с писане на съобщения.

Нямаше разговори, защото вече се бяха разпознали като сродни души, преминали през еднакви изпитания и изправени пред едни и същи предизвикателства. Всяка от тях се опитваше да повярва, че за мечтите няма граници, че животът може всеки миг да се промени, а сега се изпитва волята й.