Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 40

Паулу Коелю

Тя би уважила тези покани. Беше си обещала никога да не забравя трудностите, през които е трябвало да мине, за да постигне в живота си нещо, с което да направи по-достойни човешките същества.

И тъй като има само един първи филм, тя съсредоточи всичките си физически усилия, молитви и емоционална енергия в един-единствен проект. За разлика от приятелите си, които непрестанно изпращаха сценарии, предложения, идеи, работейки успоредно по много неща, от които никое не даваше резултат, Морийн се посвети телом и духом на „Тайни от подземието“, историята на пет монахини, при които идва един сексманиак. Вместо да се опитат да му внушат идеята за християнското спасение, те осъзнават, че единственият възможен диалог е да приемат правилата на неговия налудничав свят, и решават да отдадат телата си, за да го накарат да разбере Божието величие чрез любовта.

Нейният план беше много прост — колкото и да са известни, холивудските актриси обикновено слизат от екрана, щом навършат трийсет и пет. Още известно време се явяват по страниците на лъскавите списания, виждат ги по благотворителни търгове, участват в хуманитарни мисии. А когато установят, че съвсем излизат от светлината на прожекторите, започват да се женят и развеждат, да правят публични скандали — всичко това за още няколко месеца слава, няколко седмици, дни. И тъкмо в този период между липсата на ангажименти и пълното забвение парите вече нямат значение — биха приели каквото и да било само и само да са отново на екрана.

Морийн се обърна към актриси, които преди десетина години са били на върха, а сега чувстваха как губят почва под краката си и отчаяно се нуждаеха да се върнат там, където са били преди. Сценарият беше добър. Тя го изпрати на техните агенти, които поискаха абсурден хонорар, но в отговор чуха само едно „не“. Следващият й ход беше лично да потропа на вратите на всяка от актрисите. Казваше им, че вече разполага с пари за проекта, и накрая всички приемаха — като винаги я молеха да пази в тайна факта, че ще работят почти без пари.

В тази индустрия беше безсмислено да си плах и скромен. От време на време в сънищата й се явяваше призракът на Орсън Уелс: „Опитай невъзможното. Не започвай отдолу, тъй като ти се намираш долу. Качи се бързо, преди да са махнали стълбата. Ако се страхуваш, се помоли, но продължавай нагоре.“ Имаше чудесна история и първокласен сюжет. Знаеше, че трябва да създаде нещо, което да бъде прието от големите студии и разпространители, без да прави компромиси с качеството.

Беше възможно, всъщност задължително изкуството и търговията да вървят ръка за ръка.

Останалото си беше останалото — критици, привърженици на интелектуалната мастурбация, които обожаваха филми, неразбираеми за другите хора; малки арт клубове, където все същите десетина човека излизаха от прожекцията, за да прекарат остатъка от нощта по баровете, да пушат и да обсъждат някоя сцена (чието тълкуване най-вероятно бе съвсем отдалечено от замисъла й); режисьори, които даваха интервюта, за да обяснят онова, което би трябвало да е очевидно за публиката; срещи на синдикатите, за да се оплакват, че държавата не подпомага местното кино; манифести в интелектуални списания, плод на безкрайни събрания, където се правеха същите оплаквания от незаинтересоваността на правителството да подпомогне изкуството. Някое и друго писмо в сериозната преса, обикновено прочетено само от хората, които касае, или от техните семейства.