Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 39

Беше убедена, че има мисия — да превърне този свят в по-добро място за идните поколения. Да се свърже с хора като нея, да покаже, че изкуството не е просто начин да се забавлява и развлича едно изгубено общество. Да изложи на показ дефектите на лидерите, да спаси децата, които в този момент умираха от глад някъде в Африка. Да говори открито за проблемите на околната среда. Да премахне социалната несправедливост.

Разбира се, че ставаше дума за амбициозен проект, но беше сигурна, че нейното упорство ще й помогне да го реализира. За тази цел трябваше да пречисти душата си и тя винаги се осланяше на четирите сили, които я ръководеха — любов, смърт, власт и време. Трябва да обичаме, защото Господ ни обича. Трябва да осъзнаваме смъртта, за да разберем по-добре живота. Трябва да се борим, за да израснем — но без да падаме в капана на властта, с която се сдобиваме, защото знаем, че тя не струва пукната пара. Най-накрая трябва да приемем, че нашата душа — макар и вечна — в настоящия момент е в плен на времето с неговите възможности и ограничения.

Но дори и в плен на времето можеше да прави неща, които я вдъхновяват и радват. А със своите филми можеше да допринесе с нещо за промяната на света, който сякаш се разпадаше около нея, да преобърне реалността, да преобрази човешките същества.

Когато баща й почина, след като цял живот се бе оплаквал, че така и не е успял да направи нещата, за които си е мечтал, тя разбра нещо много важно — промените настъпват точно в кризисни моменти.

Не желаеше животът й да свърши като неговия. Не желаеше да каже на дъщеря си: „Аз исках и в даден момент дори можех да направя нещо, но нямах куража да рискувам всичко.“ Когато получи наследството, на мига разбра, че то й е било дадено поради една-единствена причина — да й позволи да изпълни съдбата си.

Прие предизвикателството. Противно на другите млади момичета, мечтаещи да станат известни актриси, нейната мечта беше да разказва истории, които и следващите поколения да могат да гледат, да се смеят и да плачат. Големият пример пред нея беше „Гражданинът Кейн“ — първият филм на един радиожурналист, който бе искал да отправи критиката си към могъщ вестникарски магнат. Бе станал класика не само заради темата, но и защото създателят му се бореше по новаторски и творчески начин с етичните и техническите проблеми на времето. Достатъчен беше един филм, за да не го забравят никога.

Първият му филм.

Възможно бе да се направи удар от раз. Макар и режисьорът Орсън Уелс да не бе създал нищо толкова добро по-нататък. Макар и да бе изчезнал от сцената (случва се) и сега да го изучаваха само в курсовете по кино, бе сигурно, че някой ще „преоткрие“ неговия гений рано или късно. „Гражданинът Кейн“ не беше единственият му завет — той бе доказал на всички, че е достатъчно да се направи една смела първа стъпка, и поканите са подсигурени за цял живот.