Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 38

Беше похарчила пари, надхвърлящи бюджета й, и беше пътувала повече от двайсет часа, но щеше да получи своите десет минути.

И беше убедена, че накрая ще си тръгне с договор и бъдеще пред себе си. Да, киноиндустрията беше в криза, но какво от това? Филмите (макар и малко) продължаваха да имат успех, нали? Нима градовете не бяха пълни с афиши на нови продукции? За кого пишеха списанията за звезди? За киноартистите! Морийн знаеше — по-точно беше убедена, — че макар смъртта на киното да бе предизвестявана многократно, то продължава да оцелява. „Киното умря“, когато дойде телевизията. „Киното умря“, когато се появиха кабелните оператори. „Киното умря“, когато интернет позволи достъпа до пиратските сайтове. Но киното живееше и процъфтяваше из улиците на този малък средиземноморски град, който дължеше славата си именно на Фестивала.

Сега оставаше само да се възползва от късмета, който й падна от небето.

И да приеме всичко, абсолютно всичко. Явиц Уайлд е тук. Явиц вече е гледал нейния филм. Темата му беше толкова актуална — сексуалната експлоатация, доброволна или насилствена, предизвикваше все повече интерес сред медиите заради серия от случаи с отзвук в световен мащаб. Сега беше моментът „Тайни от подземието“ да има своите афиши във веригата, която той контролираше.

Явиц Уайлд, бунтарят с мисия, човекът, който правеше революция с начина, по който филмите достигат до широката публика. Единствено актьорът Робърт Редфорд беше опитвал нещо подобно със своя кинофестивал „Сънданс“ за независими продукции. Но въпреки десетилетните усилия Редфорд още не беше успял да разруши голямата бариера към света, който привличаше стотици милиони долари от САЩ, Европа и Индия. Ала Явиц Уайлд беше победител.

Явиц Уайлд, спасителят на кинотворците, легендата, съюзникът на независимите продуценти, приятелят на артистите, новият меценат, който чрез хитра система (неизвестно каква, но успешна) сега достигаше до киносалоните по целия свят.

Явиц Уайлд я беше поканил на десетминутна среща на другия ден. Това означаваше само едно — той беше одобрил нейния филм и сега всичко беше въпрос на детайли.

„Ще приема всичко. Абсолютно всичко“, повтаря си тя.

То се знае, че за десет минути Морийн няма да успее дори да спомене за ходенето по мъките цели осем години (да, една четвърт от живота й), отишли за реализирането на филма. Беше излишно да обяснява, че е учила във факултет по кино, че е режисирала няколко реклами, че е направила два късометражни филма, приети добре в някои салони в провинцията и в арт клубове в Ню Йорк. Че за да изтегли един милион долара, необходими за професионалната продукция, беше ипотекирала къщата, наследена от родителите й. Че това е единственият й шанс, тъй като няма втора къща, за да направи същото.

Беше следила отблизо кариерата на своите състуденти, които, след като се бяха борили дълго, бяха избрали удобния свят на рекламите — все по-натрапчиви — или невзрачна, но сигурна работа в някоя от многото фирми, които създаваха сериали за телевизията. След като късометражните й филми бяха добре приети, започна да мечтае за нещо повече и от този момент нататък вече нямаше как да се контролира.