Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 187

— Аз също съм наблизо.

Ева си взема чаша шампанско и я изпива на един дъх. Той не казва нищо — това е още един начин да го предизвика.

Оглежда се наоколо, опитвайки се да забрави новините, които се бяха появили на екрана на телефона му. Очаква възможността да си направи снимки с Жасмин, преди всички да бъдат повикани в салона, където ще бъде сервирана вечерята и където на фотографите им е забранено да влизат. Отравянето на известния актьор не можеше да се случи в по-лош момент — никой не го е попитал за големия договор, подписан с непознатата манекенка. Преди половин час пресата се интересуваше единствено от това, а сега вече не се вълнува от темата.

Въпреки дългите години работа в света на висшата мода има още много да учи — договорът за милиони е забравен бързо, а домакинът успява да поддържа интереса към съвършеното парти. Никой от присъстващите фотографи и журналисти не е напуснал мястото, за да отиде в полицейското управление или болницата и да разбере какво точно се е случило. То се знае, че всички са специалисти по мода, но и шефовете им явно не искат да ги карат да отразяват мрачни събития — убийствата не се поместват на същите страници, на които попадат бляскавите партита.

Хора, занимаващи се със скъпи бижута, не се впускат в приключения, свързани с киното. Големите организатори на светски мероприятия знаят, че въпреки всичката кръв, която се лее по света в този момент, хората винаги ще търсят снимки, представящи един съвършен свят, недосегаем и пищен.

В съседната къща или на улицата отпред може да се извършват убийства. А такива приеми има само на върха на света. Какво може да е по-интересно за простосмъртните?

Съвършеното парти.

Организирането му е започнало още преди месеци с прессъобщения, потвърждаващи, че и тази година, за пореден път, бижутерите ще проведат годишната си сбирка в Кан и че поканите вече са раздадени. Не беше точно така. По онова време на половината от поканените им напомняха деликатно да си направят резервации.

Тъй като вече бяха прочели информацията, то се знае, че отговаряха незабавно. Купуваха си самолетни билети и плащаха за дванайсет дни престой в хотела, въпреки че щяха да останат само четирийсет и осем часа. Трябваше да покажат на всички, че все още са от Суперкласата — така бизнесът им щеше да върви по-лесно, вратите пред тях щяха да се отварят незабавно, а и щяха да подхранват егото си.

След два месеца получаваха луксозната покана. Жените започваха да нервничат, понеже не успяваха да решат коя рокля е най-подходяща за случая, а мъжете нареждаха на секретарките си да се свържат с някои познати и да попитат дали ще има възможност да пийнат малко шампанско в бара и да обсъдят някои професионални въпроси преди вечерята. Това беше мъжкият начин да кажат: „Поканиха ме на партито. Вас поканиха ли ви?“ Дори и другият да отговореше, че е зает и че тъкмо тогава трудно ще успее да намери време за пътуване до Кан, посланието вече щеше да е предадено и въпросният „препълнен график“ щеше да е просто извинение, че още не е получил покана за случая.