Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 147

— Можете ли да почакате за минутка?

Мъжът се озадачава, но кимва в знак на съгласие. Габриела е вперила поглед в стара въртележка, която навярно се намира там от началото на миналия век и продължава да се върти, пълна с деца.

— Може ли да тръгваме вече? — пита внимателно мъжът.

— Само още минутка.

— Ще закъснеем.

Но Габриела повече не може да сдържа плача си, напрежението, страха, ужаса от онези току-що изживени три минути. Хълца и хлипа — гримът вече е без значение, тя, така или иначе, ще бъде гримирана отново. Мъжът й подава ръка, за да не се спъне с високите си токчета. Двамата вървят през площада, който води към „Ла Кроазет“, врявата на тълпата е все по-далече, а хлипанията й са все по-силни. Изплаква всичките си сълзи, сподавяни през целия ден, през последната седмица, през годините, когато е мечтала за този момент, който свърши, преди се опомни.

— Извинете — казва на мъжа, който я придружава. Той я погалва по главата. Усмивката му изразява нежност, разбиране и съчувствие.

19:31 ч.

Най-накрая беше разбрал, че е невъзможно да търси щастието на всяка цена — животът вече му беше дал максимума и той започваше да осъзнава, че винаги е бил щедър към него. Сега, до края на дните си, щеше да се посвети да разравя скритите в страданието му богатства и да се възползва от всяка секунда радост така, сякаш е последната.

Беше победил изкушенията. Закриляше го духът на момичето, което идеално разбираше неговата мисия и вече започваше да му отваря очите за истинските причини за това идване в Кан.

За миг в онази пицария, докато си припомняше чутото от записите, Изкушението го обвини, че е умствено неуравновесен човек, който си въобразява, че в името на любовта му е позволено всичко. Но, слава богу, най-трудният момент вече беше в миналото.

Той е съвсем нормален. Работата му изисква дисциплина, графици, търговски нюх, планиране. Много от приятелите му казват, че напоследък е по-затворен отпреди, но те просто не знаят, че винаги си е бил такъв. Фактът, че е бил принуден да ходи по разни тържества, сватби и кръщенета, да се преструва, че се забавлява, докато играе голф в неделя — всичко това е само стратегия в търсенето на професионална цел. Винаги е мразел светския живот, където хората крият зад усмивките истинската тъга на душите си. Не му беше трудно да научи, че Суперкласата е толкова зависима от успеха си, колкото един наркоман от дрогата, и същевременно доста по-нещастна от хората, които просто мечтаят за дом, градина, дете, което си играе, чиния с храна на масата и запалена камина през зимата. Те осъзнават своите предели, знаят, че животът е кратък. За какво им е да вървят напред?

Суперкласата се опитва да продава своите ценности.

Нормалните човешки същества се оплакват от божията несправедливост, страдат, когато гледат как другите се забавляват, и не разбират, че всъщност никой не се забавлява, че всички са притеснени и неуверени, всички прикриват огромен комплекс за малоценност зад бижутата, колите и пълните с пари портфейли.