Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 149

Духът на момичето го беше утешил с тази мисъл, но беше добавил нещо, за което дотогава не се беше сещал: той не се намираше там, за да спечели отново човека, който го беше напуснал, а за да проумее най-накрая, че Ева не заслужава всичките онези години на болка, всичките онези месеци на планиране, както и цялата му способност да прощава, да бъде великодушен и търпелив.

Изпрати й едно, две, три съобщения, но тя не реагира. За нея щеше да е безкрайно лесно да разбере къде е отседнал. Пет-шест обаждания в луксозните хотели нямаше да решат въпроса, тъй като се беше регистрирал с друго име и професия. Но който търси — намира.

Беше прочел статистиките. Кан имаше само седемдесет хиляди жители. Този брой обикновено се утрояваше по време на Фестивала, но хората, които идваха, посещаваха все същите места. Къде беше тя? Настанена в същия хотел, където беше отседнал и той; ходеше в същия бар — знаеше, защото ги беше видял двамата предишната вечер. Въпреки това Ева не обикаляше по „Ла Кроазет“ да го търси. Не звънеше на общите им приятели, опитвайки се да разбере къде е. Поне един разполагаше с цялата информация, тъй като си представяше, че онази, която смяташе за жената на своя живот, ще го потърси, след като разбере, че е толкова близо.

Приятелят беше получил инструкции как да се срещнат, но до момента — абсолютно нищо.

Съблича се и влиза под душа. Ева не го заслужава. Почти е сигурен, че тази вечер ще се срещнат, но от минута на минута това сякаш губи значение. Може би неговата мисия е по-голяма от това просто да си върне любовта на човека, който го е предал и който разпространява лоши неща за него. Духът на момичето с дебелите вежди го кара да си припомни разказаната от един стар афганистанец история в почивката между битките.

Населението на един град в пустинните планини на провинция Херат след векове на безредици и лошо управление било отчаяно. Не можело да срине монархията така изведнъж, но същевременно вече не понасяло многото поколения арогантни и егоистични управници. Свикали Лоя Джирга, както се наричал съветът на местните мъдреци.

Лоя Джирга решила: ще се избира цар на всеки четири години и той ще разполага с абсолютна власт. Ще може да увеличава данъците, да изисква пълно подчинение, да си избира различна жена всяка нощ, да яде и да пие, докато може. Ще носи най-хубавите дрехи, ще язди най-добрите животни. И накрая, всяка негова заповед, колкото и абсурдна да е, трябва да бъде изпълнена, без да се обсъжда дали е логична или справедлива. Но когато изтекат четирите години, ще трябва да се откаже от трона и да напусне мястото, като вземе със себе си единствено своето семейство и дрехите на гърба си.