Читать «Победителят е сам» онлайн - страница 145

— Гледаш в погрешната посока — казва Знаменитостта, която сякаш е загубила целия си чар, любезност и екзистенциални проблеми. — Тези там не са акредитирани. Те са от второстепенната преса.

— Защо казахте „по дяволите“?

Той не успява да скрие раздразнението си. Остава още една кола до пристигането.

— Не виждаш ли? От кой свят си, момиче? Когато стъпим на червения килим, апаратите на избраните фотографи, които са точно по средата на пътя, ще се насочат към нея!

И обръщайки се към шофьора, нарежда:

— Карай по-бавно!

Шофьорът сочи към един цивилен с карта на врата, който им прави знак да продължават напред и да не задържат движението.

Знаменитостта си поема дълбоко въздух, този ден не е от най-щастливите. Защо реши да каже това на една начинаеща актриса? Да, наистина, омръзнало му е от живота, който води, но въпреки всичко не може да си представи нещо по-различно.

— Не бързай — казва. — Ще направим всичко възможно да се позабавим тук, долу. Ще оставим голямо разстояние между момичето и нас.

„Момичето“ беше Суперзнаменитостта.

Двойката от колата преди тях сякаш не привлича толкова внимание — въпреки че сигурно са важни особи, тъй като никой не стига до червения килим, преди да е изкачил редица планини.

Нейният кавалер, изглежда, малко се поуспокоява, но сега самата Габриела чувства, че я обзема напрежение — не знае как точно да се държи. Ръцете й се потят. Грабва чантата, пълна с хартии, поема дълбоко въздух и отправя една молитва.

— Върви бавно — казва Знаменитостта. — И не стой прекалено близо до мен.

Лимузината пристига. Двете врати се отварят.

Внезапно сякаш неистов шум обзема целия свят. Има викове от всички страни. До момента тя не си е давала сметка, че се вози в шумоизолирана кола и не може да чуе нищо. Знаменитостта слиза с усмивка, сякаш преди две минути не се е случило нищо, и продължава да бъде центърът на вселената — независимо от направената в колата изповед. Един човек в конфликт със самия себе си, със света и с историята, който повече по никакъв начин не може да се върне назад.

„За какво мисля? Трябва да се съсредоточа върху настоящия момент! Да изкача стъпалата!“

Двамата махат на „второстепенната“ преса и се мотаят известно време там. Някои хора му протягат листове, той раздава автографи и благодари на почитателите си. Габриела не знае точно дали трябва да застане до него, или да продължи към червения килим и входа на Фестивалния дворец. Спасява я жена, която й подава лист и химикалка.

Не е първият автограф в живота й, но е най-важният до момента. Тя поглежда жената, която е успяла да се промъкне до забранената зона, усмихва се, пита я за името й, но не успява да чуе нищо от крясъците на фотографите.

О, колко силно й се иска тази церемония да се предава на живо в целия свят, да може майка й да я види как пристига в зашеметяваща рокля, придружена от един изключително известен артист (въпреки че е започнала да се съмнява, трябва бързо да прогони тези лоши вибрации от главата си) и как дава най-важния автограф за своите двайсет и пет години! Не успява да разбере името на жената, усмихва се й пише нещо от сорта на „с обич“.