Читать «P. S. Убийците» онлайн - страница 87

На никого не липсваше вкъщи.

To be or not to be.

Като че ли човек можеше да избира дали да живее или не.

Можеше ли? И ако да, какъв живот?

Тя знаеше, че можеше да постъпи точно както иска: да продължи да дълбае в тази история или да се върне вкъщи, да се захване за работа или да зареже всичко.

Какво искаше тя самата, без значение какво хората смятаха и мислеха за нея?

Тя се обърна и погледна към бъркотията на леглото.

Джейкъб бе успял да установи контакт с австрийската журналистка, но така и не получи копие от снимката в Залцбург.

Приближи се замислена към мобилния си телефон, подържа го в колебание до гърдите няколко секунди, преди да набере номера на справки за чужбина.

Десет секунди по-късно в централата на „Залцбургер Тагесцайтунг“ даваше свободно.

– Ich suche Charlotta Bruckmoser, bitte19 – каза Деси.

19 (От немски) Търся Шарлота Брукмозер, моля – бел. прев.

87.

СЛЕД НЯКОЛКО ПРЕЩРАКВАНИЯ в слушалката, австрийската репортерка беше на линия.

Деси се представи.

– Първо искам да се извиня, че се обаждам и те безпокоя – каза тя на ученическия си немски.

– Нямам какво да кажа – отвърна журналистката. Не беше ядосана. Само изчакваше.

– Разбирам те напълно – продължи Деси. – Знам какво си преживяла. Аз получих картичката и снимката в Швеция.

– Прочетох – лаконична бе Шарлота Брукмозер.

– Става въпрос за следното – не се отказа Деси и започна да разказва.

За снимките, които имитираха известни творби на изкуството, с някои изключения; за картичките, които символизираха места, където смърт и изкуство се сливаха в едно, отново с някои изключения; за Джейкъб Канън и убитата му дъщеря, за Силвия и Малкълм Рудолф, за тяхното алиби и убеждението на Джейкъб, че те, въпреки всичко, бяха убийците с пощенските картички.

Единственото, което пропусна, беше нощта в „килията“ на туристическата спалня на Джейкъб.

Два звукови сигнала в телефона показваха, че някой се опитваше да є позвъни, но тя не прекъсна разговора.

Шарлота Брукмозер мълча дълго, докато Деси свърши.

– Не съм чела за това във вестниците – каза най-после тя.

– Не си – потвърди Деси, – и се съмнявам, че можеш да получиш информацията, потвърдена официално.

– Какво мислиш ти самата? – попита предпазливо репортерката. – Виновни ли са Рудолф?

Деси забави отговора.

– Всъщност, вече не знам.

Тишина отново.

– Защо ми разказваш всичко това? – попита австрийката.

Още два звукови сигнала. Някой упорито се опитваше да се свърже с нея.

– Снимката, която получи – отговори Деси. – Бих искала да погледна снимката, която си получила.

– Ще ти изпратя по имейл картичката и писмото, и всичко – отвърна Шарлота Брукмозер.

Четири секунди по-късно се чу звук от компютъра на Деси – имаше поща.

Цялата стая беше в кръв, като че жертвите бяха пълзели наоколо, докато им изтече всичката. Две лампи бяха счупени на парчета. Телата лежаха на пода, обърнати настрани, с лицата надолу, на около метър разстояние едно от друго.

– Съществува ли австрийска творба на изкуството, която прилича на това? – попита Деси.