Читать «P. S. Убийците» онлайн - страница 81

През последното денонощие те заедно прегледаха цялата информация, снимки и доказателства, оставени от Джейкъб, когато изчезна.

Преди малко повече от час го бяха извикали обратно в редакцията: пристигнало писмо със следобедната поща, адресирано до него. Бяло, продълговато, с печатни букви.

Деси видя бащата да се връща при майката, каза є нещо и кимна в посока към нея.

Тя погледна надолу към масата, като се преструваше, че не ги вижда.

Беше факт, че имаше много общи неща с Нилс Турсен.

Имаха една и съща професия, едни и същи интереси и дори едни и същи морални принципи. А и той не изглеждаше толкова зле. С леко оредяла коса, може би ...

Защо обаче не можеше да си падне по него така, както си падна по Джейкъб Канън?

Бавно зави косата си, вдигна я на кок с химикалката и отново се върна към картичката пред себе си.

Тиволи. Увеселителният парк в центъра на Копенхаген. С пощенско клеймо от времето, когато Рудолф бяха под арест в Стокхолм.

Беше принудена да приеме фактите.

Колкото и да искаше да вярва на Джейкъб, теорията му се разпадаше.

Силвия и Малкълм Рудолф не бяха виновни.

Не и за тази картичка, и за писмото, което Нилс вероятно вече беше отворил.

Дали се беше оставила да бъде заслепена?

Хората го правеха и вярваха в какво ли не. „Какво ли не“ беше по-добре, отколкото да живееш безсмислено. Именно затова съществуваха религиите, клубовете от привърженици на футболни отбори или доброволните изтезатели в армиите на диктаторите.

Като изследовател и журналист съмнението беше нейно правило: да разследва. Да мисли критично. Да не приема за даденост.

Изведнъж копнежът в нея загоря като нажежено до червено желязо.

О, Джейкъб, защо не си тук?

80.

– СЪЖАЛЯВАМ – каза Нилс Турсен, изтръска водата от промазания си шлифер и седна срещу нея. – Доста се забавих.

Той веднага махна с ръка за нова бира.

– Полароидна снимка ли беше? – попита Деси.

Репортерът изтри очилата си в блузата и сложи пред нея копие на една размазана снимка.

Средата беше дифузна и фокусът погрешно настроен. Мотивът едва се долавяше.

Деси присви очи и погледна натрапчиво снимката.

Беше направена от много нисък ъгъл. Виждаше се кракът на едно легло, но не и какво имаше върху него.

– Открито ли е мястото, където е направена? – попита тя.

– Въпрос на време – отговори Нилс. – Трябва да е хотелска стая. Виж картината в далечината, нещо толкова грозно едва ли някой доброволно ще окачи в дома си.

– Хора ли... лежат на леглото? – продължаваше с въпросите Деси.

Нилс Турсен сложи очилата си. Ръцете му леко трепереха.

– Не знам – каза той.

Тя приближи снимката съвсем до лицето си. Имаше чаршафи, някакви дрехи и една дамска чанта, и...

И ето че изведнъж се показа един крак, после още един, и още един.

Инстинктивно хвърли снимката на масата.

Там имаше хора, двама.

По всичко личеше, че не са живи.

– Наистина ли вярваш, че това е имитация на някаква картина? – попита датчанинът.

– Невъзможно е да се каже – измънка Деси.