Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 72

— Цири — промърмори вещерът, подавайки на момичето сваления от коня кожух, — отиди да спиш, едвам се държиш на краката си. Не, не във фургона. Там ще сложим Трис. Ти легни до огъня.

— Не — възрази тихо Цири, гледайки отдалечаващото се джудже. — Ще легна до нея. Когато видят, че ме отделяш от нея, няма да ти повярват. Ще помислят, че е нещо заразно, и ще ни изгонят, като от заставата.

— Гералт — прошепна изведнъж магьосницата. — Къде… сме?

— Сред приятели.

— Аз съм тук — каза Цири и погали кестенявите й коси. — С теб съм. Не се бой. Усещаш ли колко топло е тук? Гори огън, а джуджето сега ще донесе лекарство за… За стомах.

— Гералт — изстена Трис, опитвайки се да се подаде изпод чула. — Никакви… никакви магически еликсири, не забравяй…

— Няма да забравя. Лежи спокойно.

— Трябва да… Ооох…

Вещерът се наведе безмълвно, вдигна магьосницата заедно с увития като пашкул около нея чул и я понесе към гората, към тъмнината. Цири въздъхна.

Чу зад гърба си тежки крачки и се обърна. Иззад фургона излезе джуджето. Стискаше под мишницата си голям вързоп. Пламъците от лагерния огън се отразяваха в острието на брадвата, закачена на колана му, проблясваха от копчетата на тежката му кожена салтамарка.

— Къде е болната? — промърмори той. — Отлетя с метлата?

Цири посочи към мрака.

— Ясно — кимна джуджето. — Позната ми е тази болка и тази отвратителна слабост. Когато бях по-млад, ядях всичко, което успеех да намеря или открадна, така че съм се тровил неведнъж. Коя е тя, тази магьосница?

— Трис Мериголд.

— Не я познавам, не съм чувал за нея. Но аз рядко имам вземане-даване с Братството. Впрочем редно е да се представя. Аз се казвам Ярпен Зигрин. А ти как се казваш, пиленце?

— Иначе — промърмори Цири, а очите й припламнаха.

Джуджето се закикоти, показвайки зъбите си.

— Ах — поклони се той подигравателно. — Моля за извинение. Не видях в тъмното. Това не било никакво пиленце, а благородна госпожица. Падам на колене пред вас. Как се казвате, ако не е тайна?

— Не е тайна. Цири.

— Цири. Аха. А каква сте вие?

— А това — Цири гордо вдигна нос — вече е тайна.

Ярпен се засмя отново.

— Езикът ви е остър като оса. Не се сърдете. Донесох лекарства и малко ядене. Ще ги приемете ли, или ще отпратите стария грубиян Ярпен Зигрин?

— Извинявайте… — Цири се смути, наведе глава. — Трис наистина се нуждае от помощ, господин… Зигрин. Тя е много болна. Благодаря за лекарството.

— Няма за какво — джуджето отново показа зъбите си и я потупа приятелски по рамото. — Ела да ми помогнеш, Цири. Лекарството трябва да се приготви. Ще го смачкаме на топчета по рецептата на баба ми. И никаква зараза в червата няма да може да се опре на тези топчета.

Той разви вързопа и извади оттам нещо, подобно на парче торф, и малко глинено канче. Цири се приближи, стана й интересно.

— Трябва да знаеш, мила Цири — каза Ярпен, — че баба ми разбираше от лечителство както никой друг. За съжаление смяташе, че източник на повечето болести е безделието, а то се лекува най-добре чрез налагане с пръчка. Тя прилагаше това лечение на мен и братята и сестрите ми главно профилактично. Тупаше ни редовно със и без повод. Голяма фурия беше. А веднъж, когато без никакъв повод ми даде филия хляб с мас и захар, така ме изненада, че от учудване изпуснах филията с маста надолу. Естествено, тя ме напердаши, старата проклетница. А после ми даде друга филия, но този път без захар.