Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 70

Цири, която в момента се опитваше да изчисти в ръба на стълбите изкаляните си обувки, вдигна глава. Рицарят се изкашля и наведе поглед. Гералт леко се усмихна. През последните две години Цири почти беше забравила за произхода си и почти напълно се беше избавила от маниерите си на принцеса, но когато поискаше, погледът й много заприличваше на този на баба й. Заприличваше до такава степен, че кралица Каланте сигурно би се гордяла с внучката си.

— Та за какво говорех… — зачуди се рицарят, подръпвайки смутено колана си. — А, господин Гералт, знам какво трябва да направите. Тръгнете на юг, оттатък реката. Догонете кервана, който се движи по пътя. Скоро ще се стъмни, керванът ще спре да пренощува, ще ги настигнете преди съмване.

— Какъв е този керван?

— Не знам — сви рамене рицарят. — Но не са търговци и не е обикновен керван. Прекалено голям ред, еднакви фургони… сигурно са кралски съдебни изпълнители. Пуснах ги през моста, защото се движеха на юг, сигурно към брода през Ликсела.

— Хммм… — замисли се вещерът, гледайки към Трис. — Това би ми свършило работа. Но ще намеря ли там помощ?

— Може би — отвърна студено рицарят. — А може би не. Но тук няма да намерите със сигурност.

* * *

Залисани в разговори, не го чуха и не усетиха как се приближава. Огънят, около който седяха, хвърляше бледожълта светлина върху платнищата на наредените в кръг фургони. Гералт леко подръпна юздата и накара кобилата да изцвили. Искаше да предупреди лагеруващите за присъствието си и по този начин да избегне изненадата и нервните движения. От опит знаеше, че механизмите за стрелба на арбалетите не обичат нервните движения.

Лагеруващите наскачаха, като при това, въпреки предупреждението направиха множество нервни движения. Гералт веднага забеляза, че повечето са джуджета. Това го успокои — джуджетата, макар и лесно избухливи, в такива моменти обикновено първо питаха, а после стреляха с арбалетите.

— Кой е? — извика хрипливо едно от джуджетата, като с бързо, енергично движение хвана брадвата си, забита в лежащ до огъня пън. — Кой идва?

— Приятел. — Вещерът слезе от коня.

— Интересно чий? — промърмори джуджето. — Приближи се. Дръж си ръцете така, че да ги виждаме.

Гералт се приближи, като държеше ръцете така, че да ги виждат дори онези, които страдат от кокоша слепота.

— По-близо.

Приближи се още повече. Джуджето отпусна брадвата и леко наведе глава.

— Или ме лъжат очите — каза той, — или това е вещерът на име Гералт от Ривия. Или някой, който адски много прилича на Гералт.

— Ярпен Зигрин? — констатира Гералт смаяно. — Самият Ярпен Зигрин в пълното си брадато великолепие!

— Ха! — Джуджето метна брадвата така, сякаш беше клонка от лоза. Острието изсвистя във въздуха и се заби в пъна с тъп удар. — Тревогата се отменя. Това наистина е приятел!

Всички явно се успокоиха, на Гералт дори му се стори, че чува дълбоки въздишки на облекчение. Джуджето се приближи, протегна ръка. Ръкостискането му смело можеше да се сравни с железни клещи.

— Здравей, чародею — каза той. — Откъдето и да идваш и накъдето и да отиваш — си добре дошъл. Момчета! Насам! Помниш ли момчетата ми, вещерю? Това е Яник Брас, този е Ксавиер Моран, а тези са Поли Далберг и брат му Реган.