Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 71

Гералт не помнеше нито един от тях, впрочем всички изглеждаха еднакво — брадати, ниски и набити, почти квадратни в своите груби, стегнати салтамарки.

— Бяхте шестима — каза той, докато стискаше поред жилавите им, грапави длани. — Ако си спомням правилно.

— Имаш добра памет — разсмя се Ярпен Зигрин. — Бяхме шестима, точно така. Но Лукас Корто се ожени, засели се в Махакам и отпадна от компанията, глупчото. Засега не се е намерил някой подходящ да заеме мястото му. Което е жалко — шест е подходящото число, нито повече, нито по-малко. Точно колкото са необходими, за да се изяде едно теле и да се изпие една бъчва…

— Както виждам — Гералт посочи с глава останалите, застанали нерешително край фургоните, — тук сте достатъчно, за да се справите с три телета, да не казвам колко пилета можете да изядете. Що за дружина командваш, Ярпен?

— Не съм аз този, който командва тук. Позволи ми да те представя. Извинявайте, че не го направих веднага, господин Венцк, но аз и моите момчета познаваме Гералт от Ривия не от вчера, имаме някои общи спомени. Гералт, това е господин комисарят Вилфрид Венцк, който служи на крал Хенсен от Ард Карайг, милостивият владетел на Каедвен.

Вилфрид Венцк беше висок — по-висок от Гералт и двойно по-висок от джуджето. Беше облечен с обикновена униформа, каквато носят селските кметове, съдебните изпълнители или конните куриери, но в движенията му имаше рязкост, суровост и увереност, каквито вещерът беше виждал и можеше да разпознае безпогрешно дори нощем, дори под оскъдната светлина на огъня. Така се държаха хората, свикнали с ризницата и оръжието. Венцк беше професионален воин — Гералт беше готов да се обзаложи за това на всякаква сума. Той стисна подадената му ръка и леко се поклони.

— Да седнем. — Ярпен Зигрин посочи пъна, в който все още беше забита внушителната му брадва. — Кажи какво правиш в тези земи, Гералт?

— Търся помощ. Пътувам само с една жена и малко момиче. Жената е болна. Много сериозно. Догоних ви, за да помоля за помощ.

— По дяволите, тук нямаме лекар. — Джуджето се изплю в огъня. — Къде ги остави?

— На петдесетина крачки оттук, на главния път.

— Ще покажеш пътя. Хей, вие там! Трима на конете и оседлайте още един. Гералт, тази твоя болна ще се задържи ли върху коня?

— Едва ли. Затова се наложи да я оставя.

— Вземете горна дреха, одеяло и два пръта от фургона. По-бързо!

Вилфрид Венцк, скръстил ръце на гърдите си, се изкашля.

— Ние сме на пътя — изрече рязко Ярпен Зигрин, без да го поглежда. — На пътя не се отказва помощ.

* * *

— Проклятие! — Ярпен отдръпна длан от челото на Трис. — Пари като печка. Не ми харесва тази работа. А ако е тиф или дизентерия?

— Това не може да бъде нито тиф, нито дизентерия — излъга убедително Гералт, докато покриваше болната с чергилото. — Магьосниците имат имунитет против тези болести. Това сигурно е хранително отравяне, нищо заразно.

— Хмм… Е, добре. Ще отида да се поровя в чантите. Някога имах хубав лек против разстройство, може да ми е останало още малко.