Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 67

— След два дни трябва да бъда в Даевон! — развика се икономът, пъхайки под носа на рицаря къс, резбован жезъл с изографисан на него знак. — Имам си причина! Ако закъснея, съдебният изпълнител ще ми откъсне главата! Ще се оплача на началника ви!

— Оплачи се, оплачи се — изрече подигравателно рицарят. — Но те съветвам първо да си натъпчеш панталоните със слама, защото началникът ни раздава здрави ритници. Но в момента аз командвам тук, защото началникът ни е далече, и твоят съдебен изпълнител изобщо не ме интересува. О, Унист! Кого водиш, стотник? Още един търговец?

— Не — отговори стотникът след кратко колебание. — Това е вещер, господине. Казва се Гералт от Ривия.

За учудване на Гералт рицарят се усмихна широко, приближи се и му подаде ръка.

— Гералт от Ривия — каза той, като продължаваше да се усмихва. — Слушал съм за вас, и то не от кого и да е. Какво ви води насам?

Гералт отговори на въпроса му. Рицарят престана да се усмихва.

— Не идвате в подходящ момент. И на подходящото място. Тук се води война, господин вещер. Из горите вилнеят бандите на Scoia’tael, само преди ден се сблъскахме с тях. Чакам подкрепление и ще се хвърлим да ги преследваме.

— Воювате с елфите?

— Не само с елфите. Какво, вещерю, не сте ли чували за „катериците“?

— Не, не съм чувал.

— Къде сте били през последните две години? Отвъд моретата? Защото тук, при нас, в Каедвен, Scoia’tael се постараха да се говори за тях, добре се постараха. Първите банди се появиха веднага след избухването на войната с Нилфгард. Възползваха се от проблемите ни, проклетите нехора. Ние се биехме на юг, а те започнаха набези в тила ни. Разчитаха на това, че Нилфгард ще ни разбие, и започнаха да говорят за края на човешкото господство, за връщане на старите порядки. „Хората — в морето!“ Това е техният лозунг, с него на уста убиват, палят и грабят!

— Това е по ваша вина и сега е ваша грижа — отбеляза мрачно икономът, удряйки се по бедрото с резбования жезъл, символ на неговата длъжност. — На вас, велможите и рицарите. Вие потискахте нехората, не им давахте да живеят и вижте какво стана сега. А ние винаги сме прекарвали стоки оттук и никой не ни е закачал. Не сме имали нужда от войска.

— Което си е вярно — вярно си е — каза един от търговците, който до момента седеше мълчаливо на пейката в помещението. — „Катериците“ са не по-страшни от разбойниците, които вилнееха по тукашните пътища. А с кого се захванаха елфите най-отначало? Именно с разбойниците.

— А каква разлика има кой ще ме уцели със стрела от храстите, разбойник или елф? — обади се изведнъж митничарят с бинтованата глава. — Покривът над главата ми, който ще запалят през нощта, гори еднакво, без значение чия ръка държи главнята. Казвате, господин търговец, че Scoia’tael не са по-лоши от разбойниците? Лъжете. Разбойниците жадуваха плячка, а елфите — човешка кръв. Не всеки има дукати, но кръв тече във вените на всеки. Казвате, че това е грижа на велможите, господин икономе? Това е още по-голяма лъжа. А дърварите, покосени, докато секат в гората, а катранджиите, посечени при Буките, жителите на опожарените селища — с какво са виновни те пред нехората? Живееха си, работеха заедно, по съседски, и изведнъж — стрела в гърба… А аз? През живота си не съм навредил на нито един нечовек, а вижте — главата ми е посечена от сабя на джуджетата. И ако не бяха воините, по които плюете, сега щеше да е свършено с мен…