Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 65

— Кое, Трис?

— Нито едно — изстена тя, хванала се с двете си ръце за корема. — Аз не мога… Не мога да пия от тях.

— Какво? Защо?

— Чувствителна съм към тях…

— Ти? Магьосницата?

— Алергична съм! — Тя се разплака от безсилен гняв и отчаяние. — Винаги е било така! Еликсирите не ми понасят. С тях лекувам само другите, себе си мога единствено с амулети!

— А къде ти е амулетът?

— Не знам — изскърца тя със зъби. — Вероятно е останал в Каер Морхен. Или съм го загубила…

— Проклятие. Как да ти помогна? Може би със заклинание?

— Опитвах се. Виждаш какъв е резултатът. Заради спазмите не мога да се концентрирам…

— Не плачи.

— Лесно ти е да го кажеш!

Вещерът се изправи, свали своите дисаги от гърба на Плотка и започна да се рови в тях. Трис се сви на кълбо, болката изкриви лицето й и устата й.

— Цири…

— Какво, Трис?

— Ти добре ли се чувстваш? Нещо… неочаквано?

Момичето поклати глава в знак на отрицание.

— Може би е отравяне? Какво съм яла? Но ние всички ядохме едно и също… Гералт! Мийте си ръцете. Гледай Цири да си мие ръцете…

— Лежи спокойно. Изпий това.

— Какво е това?

— Обикновена успокояваща билка. Няма почти никаква магия, не би трябвало да ти навреди. А спазмите ще отслабнат.

— Гералт, спазмите… са дребна работа. Но ако ми се вдигне температурата… Това може да е… дизентерия. Или паратиф.

— Нямаш ли имунитет?

Трис не отговори, извърна се, започна да хапе устни, сви се още повече. Вещерът не продължи да любопитства.

След като я остави да почине малко, той качи магьосницата на седлото на Плотка. После седна зад гърба й и я хвана с двете си ръце, а Цири улови юздите на коня на Трис и го поведе до своя. Не изминаха дори и миля. Магьосницата се изплъзваше от ръцете на Гералт, не можеше да се задържи на седлото. Изведнъж започна да я тресе, температурата й веднага се покачи. Коремните й болки се усилиха.

На Гералт му се искаше да вярва, че това е резултат от алергична реакция против остатъчната магия във вещерския му еликсир. Искаше му се. Но не вярваше.

* * *

— Ох, господине — каза стотникът. — Не уцелихте подходящ момент. Струва ми се, че не можехте да уцелите по-лош.

Стотникът беше прав. Гералт не можеше нито да възрази, нито да спори.

Заставата при моста, в която обикновено стояха трима войници, коняр, митничар и само няколко пътници, сега беше пълна с народ. Вещерът изброи повече от трийсет лековъоръжени войници с цветовете на Каедвен и поне петдесет щитоносци, лагеруващи край ниската палисада. Повечето от тях бяха налягали около огньовете, съгласно стария войнишки принцип, гласящ: „Спи, когато можеш, ставай, когато те будят.“ През широко отворените порти се виждаше суетене — в двора на заставата също беше пълно с хора и коне. На върха на наклонената стражева кула стояха на пост двама войници със заредени за стрелба арбалети. Върху разбитото и разрито от копитата предмостие имаше шест селски каруци и два търговски фургона, а в заграденото място встрани стояха над десет вола, тъжно навели глави над влажната кал.