Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 55

— Ооо!

— Има ли разлика? Малко сенки няма да навредят дори на толкова красиви очи като твоите. Елфките са знаели какво правят, когато са измисляли сенките за очи.

— Елфките?

— Не знаеше ли? Гримът е изобретение на елфките. Много полезни неща сме заимствали от Стария народ. А в замяна сме им дали адски малко. А сега вземи молива и нарисувай тънка линия върху горния клепач, до самите мигли. Цири, какво правиш?

— Не се смей! Клепачът ми трепери. Затова!

— Отвори малко устата, треперенето ще престане. Виждаш ли? Готово.

— Ооо!

— Е, а сега да отидем да шокираме вещерите с нашата красота. Няма по-приятно зрелище. А после ще вземем шейната и ще размажем целия си грим в дълбоките преспи.

— И ще се гримираме пак!

— Не. Ще кажем на Ламберт да затопли вода в банята и ще се изкъпем.

— Пак ли? Ламберт казва, че хабим прекалено много дърва с нашите къпания.

— Ламберт caen me a’baeth aep arse.

— Какво? Това не го разбрах…

— С течение на времето ще научиш идиомите. До пролетта имаме доста време за учене. А сега… Va’en aesledde, me elaine luned!

* * *

— Това, на тази рисунка… Не, по дяволите, не на тази… На тази. Както вече знаеш, това е гул. Да чуем какво знаеш за гуловете, Цири… Ей, погледни ме! Какво имаш на клепачите си, да го вземат дяволите?

— Добро самочувствие.

— Какво? Е, няма значение. Слушам те.

— Хм… Гулът, чичо Весемире, е чудовище, което яде трупове. Може да се срещне на гробища, в околностите на могили, навсякъде, където погребват мъртъвци. В нек… некрополите. Там, където има жертви на природно бедствие, на полесраженията…

— Излиза, че е опасен само за покойниците, така ли?

— Не, не само за тях. Напада и живи хора. Когато е гладен или разярен. Например ако има битка… Много загинали хора…

— Какво ти е, Цири?

— Нищо…

— Цири, чуй ме. Забрави за миналото. То вече няма да се върне.

— Аз видях… В Соден и Заречие… Цели полета… Те лежаха там и ги ръфаха вълци и подивели кучета… Със сигурност е имало и гулове…

— Затова сега учиш за гуловете, Цири. Това, което ти е познато, престава да бъде кошмар. Това, с което умееш да се бориш, вече не е толкова страшно. Как се борим с гуловете, Цири?

— Със сребърни мечове. Гуловете са чувствителни към среброто.

— Към какво още?

— Към ярката светлина. И към огъня.

— Значи можем да се борим срещу тях с помощта на светлината и огъня?

— Може, но е опасно. Вещерът не използва нито светлина, нито огън, защото те му пречат да вижда. Светлината хвърля сенки, а сенките затрудняват ориентацията. Битката с гуловете винаги трябва да става в тъмнина, под звездната светлина.

— Абсолютно вярно. Добре си го запомнила, ти си умно момиче. А сега погледни тази рисунка…

— Аууу…

— Е, тази твар наистина не е от най-красивите. Казва се гравейр. Гравейрът е разновидност на гуловете. Много прилича на гул, но е доста по-едър. Отличава се също и както виждаш, по тези три костни гребена на черепа. Останалото е както при всеки трупояд. Обърни внимание — ноктите му са къси и тъпи, пригодени за разриване на гробове, за изгребване на пръст. Мощни зъби, с които раздробява костите, и дълъг, тънък език, с който изсмуква от тях костния мозък и разложеното месо. Естествено, вмирисаният костен мозък е деликатес за гравейрите… Какво ти е?