Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 160

„От първия момент знаех, че това е тя — помисли си Цири. — Защото я бях виждала. Предишната нощ. В съня си.

Нея.

Тогава не знаех как се казва. В съня ми тя мълчеше. Само ме гледаше, а зад нея, в мрака, видях затворени врати…“

Цири въздъхна. Йенефер се обърна, а обсидиановата звезда на шията й заискри с хиляди отблясъци.

— Права си — съгласи се със сериозен вид девойката, гледайки право в теменужените очи на магьосницата. — Не те харесвах.

* * *

— Цири — каза Ненеке, — ела при нас. Това е госпожа Йенефер от Венгерберг, магистър по магия. Не се бой. Госпожа Йенефер знае коя си ти. Можеш да й се довериш.

Девойката се поклони, събрала длани в изпълнен с уважение жест. Магьосницата, шумолейки с черната си рокля, се приближи, хвана я под брадичката, безцеремонно вдигна главата й, завъртя я наляво и надясно. Цири усети гняв и зараждащ се бунт — не беше свикнала да се отнасят така с нея. И в същото време усети как я пробожда завист. Йенефер беше много красива. В сравнение с нежната, бледа и по-скоро обикновена външност на монахините и послушничките, които Цири виждаше всекидневно, магьосницата блестеше със светска, предизвикателна красота, подчертана от всеки един детайл. Къдриците й с цвят на гарванови криле, падащи в каскади по раменете й, отразяваха светлината като паунови пера и се вълнуваха и извиваха при всяко нейно движение. Цири изведнъж се засрами от издрасканите си лакти, загрубелите длани, счупените нокти, косите, сплъстили се в сиви снопчета. Неочаквано й се прииска страшно много да има всичко, което имаше Йенефер — прекрасна дълга шия, а на нея прелестно черно кадифе и изумително искряща звезда. Равни, подчертани с въгленче вежди и дълги мигли. Горди устни. И две изпъкналости под черната тъкан и бялата дантела, които се повдигаха при всяко вдишване…

— Значи това е прочутата Изненада — леко изкриви устни магьосницата. — Погледни ме в очите, момиче.

Цири потрепна и сви глава между раменете си. Не, за едно нещо не завиждаше на Йенефер, едно нещо предпочиташе да не го притежава и дори да не го вижда. Тези очи, теменужени, дълбоки като бездънни езера, странно блестящи, безстрастни и зли. Страшни.

Магьосницата се обърна към първожрицата. Звездата на шията й пламна от отражението на слънцето, проникващо през прозорците на столовата.

— Да, Ненеке — каза тя. — Несъмнено. Достатъчно е да погледнеш в тези зелени очи, за да разбереш, че в нея има нещо. Високо чело, правилни дъги на веждите, красиво разположени очи. Тънки ноздри. Дълги пръсти. Рядък цвят на косите. Определено кръвта на елфите, макар и да няма много от тази кръв в нея. Прадядо й или прабаба й е елф. Познах ли?

— Не знам какво е родословието й — отговори спокойно първожрицата. — Не съм се интересувала от това.

— Висока е за годините си — продължи магьосницата, все така оценявайки Цири с поглед.

Момичето закипя от ярост и раздразнение. Бореше се с непреодолимото си желание да извика предизвикателно с всички сили, да тропне с крак и да избяга в парка, като по пътя да събори вазата от масата и да тръшне вратата така, че да се посипе мазилка от тавана.