Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 159

— Не съм забравила — повтори Цири. — Не съм казала на никого нито дума, можеш да си спокойна. Кажи, защо толкова бързаме да тръгнем? Страх те е, че някой може да узнае, че съм тук? За това ли?

— Не. По други причини.

— Защото… може да има война? Всички говорят за нова война! Всички говорят за това, госпожо Йенефер!

— Вярно е — потвърди студено магьосницата, щракайки с ножичката над ухото на Цири. — Това е една от така наречените вечни теми. За войната се е говорило, говори се и ще се говори. И не без основание — имало е войни и пак ще има. Наведи глава.

— Яре каза… че няма да има война с Нилфгард. Разказа ми за някакви аналогии… показа ми карта. Вече не знам какво да мисля за това. Не знам какво е това „аналогии“, сигурно е нещо страшно умно… Яре чете разни учени книги и се прави на много умен, но аз мисля…

— Интересно ми е да узная какво мислиш, Цири.

— В Цинтра… Тогава… Госпожо Йенефер, баба ми беше много по-умна от Яре. Крал Ейст също беше умен, плуваше по моретата, беше видял всичко, дори нарвал и морска змия. Обзалагам се, че неведнъж е виждал и аналогии. И какво от това? Нилфгардците дойдоха неочаквано…

Цири вдигна глава, неспособна да продължи да говори. Йенефер я прегърна и я притисна силно към себе си.

— За съжаление — каза тя тихо. — За съжаление си права, патенце. Ако умението да се използва опита и да се правят изводи помагаше, вече отдавна да сме забравили какво е това война. Но тези, които се стремят към войната, никога не са били удържани и няма да бъдат удържани от опита и аналогиите.

— Значи все пак… Значи това е истина? Ще има война? Затова трябва да си тръгнем оттук?

— Да не говорим за това. Не се тревожи преждевременно.

Цири подсмръкна.

— Аз вече съм виждала война — прошепна тя. — И не искам да виждам повече. Никога. Не искам отново да остана сама. Не искам да ме е страх. Не искам отново да изгубя всичко, както тогава. Не искам да загубя Гералт… и теб, госпожо Йенефер. Не искам да те загубя. Искам да бъда с теб. И с него. Завинаги.

— Ще бъдеш. — Гласът на магьосницата леко потрепна. — И аз ще бъда с теб, Цири. Завинаги. Обещавам.

Цири отново подсмръкна. Йенефер тихо се изкашля, остави ножиците и гребена, приближи се към прозореца. Гарваните продължаваха да крякат, понесли се към планините.

— Когато дойдох тук — заговори изведнъж магьосницата с обичайния си глас — звучен и леко подигравателен, — когато се срещнахме за първи път… Ти не ме харесваше.

Цири мълчеше.

„Първата ни среща — помисли си тя. — Помня я. Бях с другите момичета в Пещерата, Заричка ни показваше растенията и билките. Тогава влезе Йола Първа и прошепна нещо на ухото на Заричка. Монахинята се намръщи. А Йола Първа се приближи до мен със странно изражение. «Ела в столовата, Цири — каза тя, — майка Ненеке те вика. Някой е дошъл».“

Странни, многозначителни, развълнувани погледи. И шепот. Йенефер. Магьосницата Йенефер. „По-бързо, Цири, побързай. Майка Ненеке чака. И магьосницата също чака.“