Читать «Кръвта на елфите» онлайн - страница 158

Магьосницата остави гребена, но продължи да гледа замислено през прозореца към ятата от гарвани и врани, които с непрекъснато крякане летяха на изток. На масата, до огледалото и внушителната грамада от шишенца с козметика, лежаха няколко писма. Цири знаеше, че Йенефер ги чака отдавна и от тях зависи кога двете ще напуснат храма. Въпреки онова, което девойката беше казала на Яре, тя нямаше никаква представа къде отиват и защо. А в тези писма…

Докато се плискаше с лявата ръка за отвличане на вниманието, тя подреди пръстите на дясната си ръка в Знак, концентрира се върху формулата, вторачи се в писмата и изпрати импулс.

— Дори не си го помечтавай — каза Йенефер, без да се обръща.

— Мислех си… — изкашля се момичето. — Мислех си, че едно от тях е от Гералт…

— Ако беше от Гералт, щях да ти го дам. — Магьосницата се завъртя върху стола и се обърна с лице към нея. — Още дълго ли смяташ да се къпеш?

— Вече съм готова.

— Стани, моля.

Цири се изправи. Йенефер леко се усмихна.

— Да — каза тя. — Детството ти вече е свършило. Закръглила си се там, където трябва. Отпусни ръце надолу. Лактите ти не ме интересуват. Хайде, без номера, без фалшив срам. Това е твоето тяло, най-естественото нещо под слънцето. Това, че съзряваш, също е напълно естествено. Ако съдбата ти се беше развила по друг начин… Ако не беше войната, отдавна да си се омъжила за някой княз или принц. Това ти е ясно, нали? Говорили сме за проблемите, засягащи пола, доста често и достатъчно подробно, за да си осъзнала, че вече си жена. Физиологически, разбира се. Нали не си забравила за какво си говорихме?

— Не. Не съм забравила.

— Надявам се също, че паметта не ти е изневерявала по време на посещенията ти при Яре?

Цири сведе поглед, но само за миг. Йенефер не се усмихна.

— Избърши се и ела тук, при мен — изрече тя студено. — Без да пръскаш вода, моля те.

Цири се загърна с кърпата и седна на столчето до коленете на магьосницата. Йенефер започна да разресва косите й, като от време на време отрязваше с ножиците някое непослушно кичурче.

— Сърдиш ли ми се? — попита неуверено момичето. — За това, че… бях в кулата?

— Не. Но Ненеке не обича това, както знаеш.

— Но аз нищо… Този Яре изобщо не ме интересува. — Цири леко се изчерви. — Аз само…

— Именно — промърмори магьосницата. — Ти „само“. Не се прави на дете, вече не си дете, напомням ти. Когато това момче в кулата те види, му потичат лигите и започва да заеква. Нима не виждаш това?

— Аз не съм виновна. Какво да направя?

Йенефер престана да разрешва момичето и я погледна изпитателно с теменужените си очи.

— Не си играй с него. Това не е хубаво.

— Аз изобщо не си играя! Само си говорим!

— Иска ми се да вярвам — магьосницата щракна с ножичките, отрязвайки поредната къдрица, която не искаше да легне както трябва, — че по време на разговорите ви не си забравила за моята молба.

— Не съм забравила!

— Той е интелигентно и съобразително момче. Една-две непредпазливи думи могат да го наведат на вярната следа, да му подскажат неща, които той не би трябвало да знае. Които никой не би трябвало да знае. Никой, абсолютно никой не бива да се досеща коя си ти.